Костите ми бяха като от лед, но вече не изпитвах паника. Смъртта ми се струваше неизбежна.
Карлайл заговори с мек глас.
— Това е във ваши ръце. Но тъй като тя изяви желание да спре да ни напада, не виждах причина да я унищожавам. Не е била научена.
Макар думите му да бяха неутрални, стори ми се, че се застъпва за мен. Но, както сам бе казал, съдбата ми не зависеше от него.
— Това е без значение — настоя Джейн.
— Както прецените.
Джейн гледаше Карлайл със смесица от объркване и раздразнение. После тръсна глава и чертите й отново станаха безизразни.
— Аро се надяваше да стигнем достатъчно на запад, за да те видим, Карлайл — каза тя. — Изпраща ти поздрави.
— Ще ти бъда благодарен, ако и ти му предадеш моите поздрави — отвърна той.
Джейн се усмихна.
— Разбира се.
После отново ме погледна, а ъгълчетата на устните й все още бяха леко извити в усмивка.
— Изглежда сте свършили нашата работа… или поне по-голямата част. От чисто професионално любопитство колко бяха? Нанесли са сериозни поражения в Сиатъл.
Говореше за работа и за професионалисти. Значи бях права, нейната работа бе да наказва. А щом имаше наказания, значи имаше и правила. Карлайл бе казал: Ние следваме правилата им, а също и: Няма закон срещу създаването на вампири, стига да можеш да ги контролираш. Райли и създателката ми бяха уплашени, но не и изненадани от пристигането на тъмните наметала, на тези Волтури. Знаеха законите и знаеха, че ги нарушават. А защо не ни бяха казали? Явно имаше и други Волтури, освен тези четирима. Някой бе споменал името Аро, вероятно имаше и още. Сигурно бяха доста, щом всички така се страхуваха от тях.
Този път Карлайл отговори на въпроса.
— Осемнайсет заедно с тази.
Наметалата размениха едва чут шепот.
— Осемнайсет? — повтори Джейн, а в гласа й долових нотка на изненада. Създателката ни така й не й беше казала колко е създала. Дали наистина бе изненадана, или просто бе добра актриса?
— До един новородени — каза Карлайл. — Бяха неопитни.
Неопитни и в неведение благодарение на Райли. Започвах да схващам как гледаха на нас тези по-стари вампири. Новородена, ме бе нарекъл Джаспър. Като бебе.
— До един? — рязко повтори Джейн. — Тогава кой ги е създал?
Та нали се познаваха. Тази Джейн бе по-голям лъжец и от Райли, а и далеч по-изкусен.
— Името й беше Виктория — отговори червенокосият.
Откъде знаеше това, което дори аз не знаех? Спомних си думите на Райли, че сред групата им има четец на мисли. Така ли научаваха всичко? Или това бе поредната от лъжите на Райли?
— Беше? — повтори въпросително Джейн.
Червенокосият кимна с глава на изток, сякаш посочваше. Вдигнах очи и видях облак гъст лилав дим, който се издуваше от склона на планината.
Беше. Заля ме вълна на задоволство, сходно с онова, което изпитах, докато си представях, как едрият вампир накъсва Раул на парчета. Но далеч по-интензивно.
— И тази Виктория — започна бавно Джейн — не се включваше в тези осемнайсет?
— Не — потвърди червенокосият. — С нея имаше само един вампир. Не толкова млад като тази тук, но не беше на повече от година.
Райли. Чувството на задоволството се засили многократно. Ако, добре де, когато днес умра, поне след мен нямаше да остане нещо незавършено. Смъртта на Диего бе отмъстена. Почти се усмихнах.
— Значи двайсет — прошепна Джейн. Или цифрата надвишаваше очакванията й, или беше невероятна актриса. — Кой се справи със създателя им?
— Аз — отвърна студено червенокосият.
Който и да беше този вампир, независимо че си имаше човек за домашен любимец, той ми беше приятел. И дори лично той да ме убиеше накрая, пак щях да съм му задължена.
Джейн се обърна и ме загледа с присвити очи.
— Хей, ти — озъби се тя. — Името ти?
Според нея вече бях мъртва. Тогава защо да се подчинявам на лъжкинята? Изгледах я злобно, без да отговарям.
Джейн ми се усмихна с лъчезарната щастлива усмивка на невинно дете и внезапно цялата пламнах. Сякаш се върнах назад във времето, в онази най-ужасна нощ от живота ми. Огънят запъпли във всяка вена от тялото ми, обхвана всеки сантиметър от кожата ми, подпали сърцевината на всяка кост. Имах чувството, че съм заровена в средата на погребалната клада на сборището ми и пламъците ме обхващаха от всички страни. В тялото ми не остана нито една клетка, която да не гори в непоносима агония. Едва чувах собствените си писъци през пулсиращата болка в ушите.
— Името ти — повтори Джейн и при думите й огънят изчезна. Така безследно, сякаш го бях сънувала.