Джейн се разсмя доволно.
— Тя — Джейн се усмихна на човешкото момиче както се бе усмихвала и на мен — определено предизвиква изненадващо силни реакции сред вида ни.
Нищо не се случи с момичето. Може би Джейн не искаше да я нарани. А може би страховитата й дарба действаше само върху вампири.
— Би ли престанала да го правиш? — обади се червенокосият с равен, но осезаемо гневен тон.
Джейн отново се разсмя.
— Просто проверявам. Очевидно не съм навредила.
Постарах се да запазя глуповатото си изражение, да не издам интереса си. Значи Джейн не бе в състояние да предизвика същата болка у момичето, както у мен, и това не й се случваше често. Макар да се смееше, усещах, че ситуацията я влудява. Дали не беше това причината жълтооките да търпят човешкото момиче? Но щом бе толкова специална, защо просто не я превърнеха във вампир?
— Е, очевидно за нас не е останало кой знае какво — каза Джейн, а гласът й рязко си възвърна предишната монотонност. — Странно. Не сме свикнали да се явяваме напразно. Жалко, че пропуснахме битката. Струва ми се, че щеше да бъде забавно да наблюдаваме.
— Да — обади се с рязък глас червенокосият. — А бяхте толкова близо. Жалко, че не дойдохте половин час по-рано. Вероятно тогава щяхте да изпълните мисията си тук.
Успях да сподавя усмивката си. Значи червенокосият бе четецът на мисли и бе чул всичко, което исках да чуе. Джейн нямаше да се измъкне безнаказано.
Джейн отвърна на погледа му с безизразно лице.
— Да. Жалко, че нещата се стекоха така, нали?
Четецът на мисли кимна и аз се запитах какво ли чува в мислите на Джейн.
Сега Джейн обърна лишеното си от емоции лице към мен. В очите й не личеше нищо, но усещах, че времето ми изтича. Беше получила каквото искаше от мен. А не знаеше, че съм споделила каквото можех с четеца на мисли. И бях запазила тайните му. Дължах му го. Та нали беше наказал Райли и Виктория вместо мен.
Погледнах го с крайчеца на окото си и мислено му благодарих.
— Феликс? — провлече Джейн.
— Чакай — прекъсна я високо четецът на мисли.
Той се обърна към Карлайл и заговори бързо.
— Можем да й обясним правилата. Изглежда, проявява желание да се научи. Не е знаела какво прави.
— Разбира се — включи се настойчиво Карлайл, приковал поглед в Джейн. — Готови сме да поемем отговорност за Бри.
Дълбоко бях трогната. Тези вампири бяха непознати, но въпреки това рискуваха толкова много заради мен. Знаех, че няма да се получи, но все пак…
— Не правим изключения — каза Джейн, отново развеселена. — И не даваме втори шанс. Влияе зле на репутацията ни.
Сякаш говореше за някой друг. Не ми пукаше, че с такава лекота говори за смъртта ми. Знаех, че жълтооките не могат да я спрат. Тя беше от полицията на вампирите. Но макар ченгетата да бяха корумпирани — ужасно корумпирани, — поне жълтооките вече бяха наясно.
— Което ми напомня… — продължи Джейн, а очите й отново се впиха в човешкото момиче и усмивката й се разшири. — Кай ще бъде дълбоко заинтригуван, като разбере, че още си човек, Бела. Може да реши да ви посети.
Още човек. Значи все пак се канеха да я променят. Интересно какво ли чакаха.
— Датата вече е определена — обади се дребната вампирка с късата черна коса и ясния глас. — Възможно е ние да ви посетим през следващите месеци.
Усмивката на Джейн изчезна, като че някой я бе изтрил с парцал. Тя сви рамене, без да поглежда чернокосата, и ми се стори, че колкото и да мразеше човешкото момиче, ненавиждаше тази малка вампирка десет пъти повече.
После се обърна към Карлайл със същото празно изражение.
— Приятно ми беше да се срещнем, Карлайл. Мислех, че Аро преувеличава. Е, до скоро…
Значи това беше. Продължавах да не изпитвам страх. Единственото, за което съжалявах, бе, че нямаше да мога да разкажа на Фред всичко. Той пристъпваше почти слепешком в свят, изтъкан от опасна политика, пълен с корумпирани ченгета и тайни сборища. Но Фред бе умен и предпазлив, и талантлив. Какво можеха да му сторят, след като не можеха дори да го видят? Вероятно жълтооките щяха да го срещнат някой ден. Бъдете добри с него, моля ви, изпратих мислите си към четеца.
— Погрижи се за това, Феликс — нареди отегчено Джейн и кимна към мен. — Искам да си вървя вкъщи.
— Не гледай — прошепна червенокосият.
Затворих очи.
Благодарности
Както винаги съм много благодарна на хората, без чиято безценна подкрепа тази книга нямаше да се появи:
синовете ми Гейб, Сет и Ели; съпруга ми Панчо;
родителите ми Стивън и Канди; приятелките ми, които винаги ме окуражават — Джен Х., Джен Л., Мегън, Ник и Шели;