— Много тежка катастрофа — подметнах.
Диего се ухили. Извади запалка от джоба си и подпали дрехите на жертвите. Аз извадих своята — Райли ни ги раздаваше, когато излизахме на лов, очакваше се и Кевин да използва своята — и започнах да паля тапицерията. Телата, пресушени и олигавени с леснозапалимата вампирска отрова, бързо пламнаха.
— Отдръпни се — предупреди ме Диего и видях, че е отворил капака на резервоара на първата кола. Изкатерих се по най-близката стена и кацнах един етаж по-нагоре, за да наблюдавам. Той отстъпи няколко крачки и драсна клечка кибрит. Прицели се ловко, хвърли я в дупката и почти в същия миг скочи до мен.
Взривът от експлозията разтърси цялата улица. Зад ъгъла се показаха мигащи светлини.
— Чудесно стана — казах.
— Благодаря за помощта. Да се връщаме ли при Райли?
Намръщих се. Къщата на Райли беше последното място, където бих прекарала остатъка от нощта. Не исках да гледам глупавото лице на Раул, нито да слушам непрестанните крясъци и спорове. Не исках да стискам зъби и да се крия зад Фред Особняка, за да ме оставят на мира. А и не ми беше останало нищо за четене.
— Имаме още малко време — каза Диего, прочел изражението ми. — Не е нужно да се връщаме веднага.
— Нещо за четене ще ми свърши чудесна работа.
— А на мен нова музика — ухили се той. — Да вървим на пазар тогава.
Придвижвахме се бързо, пак по покривите, а когато сградите оредяха, претичвахме през по-тъмните улички, докато най-после стигнахме по-цивилизован квартал. Не след дълго открихме голям мол, в който имаше и книжарница от една голяма верига. Откъснах катинара на капака на покрива и двамата се промъкнахме оттам. Книжарницата беше празна, сензори имаше само на прозорците и вратата. Отидох право при буква „Х“, а Диего се запъти към музикалния раздел в дъното. Тъкмо бях приключила Хейл. Измъкнах следващите десетина книги от рафта, да имам за два-три дни.
Огледах се за Диего и го открих седнал на една от масичките за кафе, да разглежда дисковете. Поколебах се за миг, но все пак седнах до него.
Чувствах се странно. Ситуацията ми беше позната по някакъв натрапчив, тревожен начин. И преди бях седяла така — на маса, срещу друг човек. И бях водила най-небрежен разговор, бях мислила за друго, не за живот и смърт, за жажда и кръв. Но това бе в друг живот, който си спомнях съвсем смътно.
Последния път, когато седях на маса с някого, този някой бе Райли. И по ред причини ми беше трудно да мисля за онази нощ.
— Защо никога не те забелязвам из къщата? — попита внезапно Диего. — Къде се криеш?
Засмях се и същевременно се намръщих:
— Обикновено се настанявам зад Фред Особняка.
Той сбърчи нос.
— Сериозно? И как издържаш?
— Свиква се. Зад него не е толкова зле, колкото пред него. А и е най-доброто възможно скривалище. Никой не се приближава до Фред.
Диего кимна, но все още изглеждаше отвратен.
— Така е. Това си е начин за оцеляване.
Свих рамене.
— Знаеш ли, че Фред е един от любимците на Райли? — попита Диего.
— Така ли? Защо? — никой не можеше да понася Фред Особняка. Единствено аз полагах усилия, и то единствено от инстинкт за самосъхранение.
Диего заговорнически се приведе към мен. Вече свиквах с чудатото му поведение, така че дори не трепнах.
— Чух го да говори по телефона с нея.
Потръпнах видимо.
— И аз така реагирах — каза Диего, а в гласа му се долавяше разбиране. Естествено, когато ставаше въпрос за нея, не беше странно, че изпитваме едно и също. — Беше преди няколко месеца. Както и да е, Райли говореше за Фред и беше страшно въодушевен. Доколкото разбрах, някои вампири умеят разни неща. В допълнение към онези, които можем всички останали. Което било хубаво. Точно това търсела тя. Вампири с уменияяя.
Той провлачи буквата „я“ и буквално чух как мислено изговаря думата буква по буква.
— Какви умения?
— Май всякакви неща. Четене на мисли и проследяване и дори предсказване на бъдещето.
— Я стига.
— Не се шегувам. Предполагам, че Фред отблъсква хората нарочно. Всичко е на психическа основа. Кара ни да се чувстваме отвратени само от мисълта да сме близо до него.
Намръщих се.
— И каква полза има?
— Пази си живота, нали така? Предполагам, пази и твоя.
Кимнах.
— Май да. Каза ли нещо за някой друг? — опитах се да си припомня дали не бях видяла или усетила нещо по-особено, но Фред беше единственият. Онези клоуни, които се правеха на супергерои тази вечер, не се отличаваха с нищо, което да не умеем и останалите.