— До скоро — казах само с устни, когато го задминах, но не бях сигурна дали ме разбра.
Той изостана в тъмните води, но не ми се искаше да губя време и да поглеждам с колко съм го изпреварила. Затова плувах, докато не ударих края на острова, където се намираше най-новият ни дом. Последната ни къща беше голяма вила в подножието на някаква част от Каскадите. Подобно на предишната, и тази къща беше отдалечена и имаше огромно мазе, а собствениците й наскоро бяха починали.
Затичах по каменистия плаж, след това забих пръсти в песъчливата скала и се издърпах нагоре. Чух Диего да излиза от водата точно когато сграбчих дънера на един провесил клони бор и се изтеглих през ръба.
Две неща привлякоха погледа ми, когато плавно се приземих на крака. Първо, почти се беше зазорило, и второ, къщата я нямаше.
Е, не съвсем. Част от нея все още се виждаше, но мястото, където се издигаше преди, сега беше празно. Покривът беше рухнал, превърнат в накъсана, назъбена дантела от обгоряло до черно дърво, увиснала по-ниско от нивото, на което по-рано се намираше входната врата.
Слънцето бързо се издигаше. По черните сенки на боровете вече се долавяха зелени оттенъци. Скоро бледите им върхове щяха да се откроят в полумрака и някъде по това време щях да съм мъртва.
При това вече наистина мъртва. Вторият ми живот на вечно жаден супергерой щеше да свърши в пламъци. Знаех, че пламъците ще бъдат ужасяващо, непоносимо болезнени.
Не за пръв път виждах наша къща разрушена. С тези непрекъснати кавги, битки и пожари в мазето, повечето къщи издържаха няколко седмици. Но за пръв път се озовавах на сцената на разрушението, застрашена от първите слънчеви лъчи.
Ахнах от ужас точно когато Диего се приземи до мен.
— Да се заровим ли под покрива — прошепнах. — Дали ще е достатъчно безопасно, или…
— Не се паникьосвай, Бри — отвърна Диего, доста спокойно. — Знам едно място. Ела.
Той се преметна грациозно от скалата със задно салто.
Не смятах, че водата е достатъчна, за да блокира слънцето. Но пък може би под водата нямаше как да ни обхванат пламъци? Планът ми се стори безсмислен.
Въпреки това, вместо да се скрия под изгорелите останки на разрушената къща, аз се гмурнах във водата след него. Не бях сигурна в мотивите си, което беше странно. Обикновено постъпвах по един и същи начин — следвах установения ред, следвах разума.
Настигнах Диего във водата. Отново плуваше с бясна скорост, но този път не на шега. Сега се надпреварвахме със слънцето.
Диего заобиколи един издатък на малкия остров и се гмурна по-надълбоко. Изненадах се, че не удари каменистото дъно, а още повече се изненадах, когато усетих, как изпод обикновеното наглед струпване на скали идва по-топло течение.
Доста хитро от негова страна да си намери подобно скривалище. Вярно, че нямаше да е забавно да седим цял ден в подводна пещера — след няколко часа ставаше ужасно досадно да не дишаш, — но беше по-добре, отколкото да се превърнем в пепел. Трябваше да разсъждавам като Диего. Тоест да мисля и за друго, освен за кръв. Да съм готова за неочакваното.
Диего се промуши през тесен процеп в скалите. Вътре беше черно като мастило. Безопасно. Не можех да плувам повече — беше прекалено тясно, — затова запълзях след него, запровирах се през усуканата пролука. Очаквах всеки момент да спре, но той продължаваше. Странно, движехме се нагоре. После чух, как той показа глава над водата с плясък.
Измъкнах се половин секунда след него.
Пещерата представляваше малка кухина, отвор с размерите на фолксваген костенурка, макар и не толкова висока. В задната част имаше друго плитко пространство, откъдето долавях полъха на свеж въздух. Виждах отпечатъка на пръстите на Диего навсякъде по варовиковите стени.
— Приятно местенце — казах аз.
Диего се усмихна.
— По-добре от задните части на Фред Особняка.
— Е, за това няма спор. Ъъъ. Благодаря.
— За нищо.
Спогледахме се за момент в тъмното. Лицето му беше спокойно и гладко. Ако бях с когото и да било другиго, например с Кевин или Кристи, или който и да било от останалите, ситуацията щеше да бъде ужасна — тясното място, принудителната близост. Фактът, че долавях миризмата на Диего навсякъде около себе си. С друг би означавало опасност от бърза и болезнена смърт във всяка една секунда. Но Диего беше толкова сдържан. Така различен от останалите.
— На колко години си? — внезапно попита той.
— На три месеца, нали ти казах.
— Нямам това предвид. Искам да кажа, ъъъ, на колко години беше? Май така трябваше да попитам.