Щом схванах, че иска да говорим за човешки неща, несъзнателно се дръпнах назад, обзета от неловкост. Никой не говореше за човешкия си живот. Никой дори не мислеше за него. Но пък не исках да прекъсвам разговора. Самият факт, че изобщо водех разговор, беше нещо ново и различно. Поколебах се, а той чакаше с любопитно изражение.
— Бях на, ъъъ, май бях на петнайсет. Почти шестнайсет. Не си спомням точния ден… дали рожденият ми ден беше минал? — Мъчех се да си спомня, но онези последни гладни седмици така се сливаха, а когато се опитах да проясня мислите си, главата ми странно изтръпваше. Тръснах глава и се отказах. — Ами ти?
— Тъкмо бях навършил осемнайсет — отвърна Диего. — Почти бях успял.
— Успял в какво?
— Да се измъкна — промълви той, но не продължи.
Настъпи неловко мълчание, после Диего смени темата.
— Справяш се много добре, откакто са те създали — каза той, а очите му зашариха по скръстените ми ръце и свитите крака. — Оцеляла си. Избягваш неподходящото внимание, невредима си.
Свих рамене, после дръпнах левия ръкав на тениската си до рамото, за да види тънкия назъбен белег, който опасваше цялата ръка.
— Веднъж ми я откъснаха — признах. — Но си я взех, преди Джен да успее да я изгори. Райли ми показа как да си я прикача.
Диего се усмихна сухо и докосна дясното си коляно с пръст. Тъмните дънки покриваха белега, която явно се криеше отдолу.
— На всеки се случва.
— Уф! — възкликнах.
Той кимна.
— Честно. Но както казах преди, от теб е излязъл сносен вампир.
— Трябва ли да ти благодаря?
— Просто разсъждавам на глас, искам да си обясня някои неща.
— Какви неща?
Той се намръщи леко.
— Ами, например какво точно се случва. Какво е намислил Райли. Защо й води съвсем случайни хлапета. Защо му е безразлично дали става дума за някой като теб, или за идиот като Кевин.
Май не познаваше Райли по-добре от мен.
— Какво искаш да кажеш с това „някой като мен“? — попитах.
— Ти си точно такъв тип, какъвто той би трябвало да търси — умна. Не като онези тъпи бандити, които вечно се влачат с Раул. Сигурен съм, че не си била дрогирана проститутка като човек.
Размърдах се неловко при последната му дума. Диего зачака отговора ми, сякаш не беше казал нищо особено. Поех си дълбоко въздух и се опитах да върна лентата назад.
— Бях на косъм — признах след няколко секунди. — Още не бях дотам изпаднала, но беше въпрос на няколко седмици… — свих рамене. — Знаеш ли, не си спомням много добре, но помня, че стигнах до извода, че на тази планета няма нищо по-могъщо от глада. Оказа се обаче, че жаждата е по-страшна.
Той се засмя.
— Права си, сестро.
— Ами ти? Май не си бил избягал от дома проблемен тийнейджър, като всички нас.
— О, проблеми имах много — каза той и млъкна.
Но и аз можех търпеливо да чакам отговорите на неудобните въпроси. Мълчах и го гледах втренчено.
Той въздъхна. Дъхът му имаше прекрасен аромат. Всички миришехме сладко, но у Диего имаше още нещо — някаква подправка, канела или карамфил.
— Стараех се да стоя настрана от отрепките. Учех упорито. Исках да се измъкна от гетото, нали разбираш? Да уча в колеж. Да постигна нещо. Но имаше един тип, от породата на Раул. Мотото му беше: „Ако не си с мен, умираш“. Нямах никакво желание да се забърквам с него, затова гледах да не се пречкам на групичката му. Внимавах. Исках да оцелея. — Той замълча и затвори очи.
Аз обаче не замълчах:
— И?
— Малкият ми брат не беше толкова предпазлив.
Тъкмо щях да попитам дали брат му се е присъединил към бандата, или е умрял, но видях изражението му, така че въпросът ми беше излишен. Отместих очи, защото не знаех какво да кажа. Не можех да разбера загубата му, болката, която още изпитваше. Не бях оставила в предишния си живот нищо, което да ми липсва. Това ли беше разликата? Затова ли дълбаеше в спомени, от които ние, останалите, искахме да избягаме?
Но все още не схващах как се е намесил Райли. Райли, неговият чийзбургер и невероятната болка. Исках да ми разкаже именно тази част от историята, но се почувствах неудобно, че го бях притиснала.
За мой късмет след минута Диего продължи.
— Буквално полудях. Откраднах пистолета на един приятел и тръгнах на лов. — Той мрачно се изсмя. — По онова време не ме биваше особено. Все пак спипах онзи тип, който беше убил брат ми, преди да ме хванат. Но после другите от бандата ме приклещиха в една задънена уличка. Изневиделица се появи Райли и застана по средата. Помня, как си помислих, че това е най-белият човек, когото някога съм виждал. Дори не ги погледна, когато започнаха да стрелят по него. Все едно куршумите бяха мухи. И знаеш ли какво ми каза? „Искаш ли нов живот, хлапе?“