Бях детето, което те имаха всички основания да очакват — добро момче с умна глава на раменете, талантливо момче, чийто талант израсна до ранната си зрялост в атмосфера на любов и доверие, вярно момче, което обичаше мама и татко.
Боби бе различен. Никой, даже хора със златни академични грамоти като моите родители, никога не бяха очаквали дете като Боби. За нищо на света.
Свикнах на нощно гърне цели две години преди Боби и това бе единственото нещо, в което някога съм го побеждавал. Но никога не съм го ревнувал: това би било все едно един превъзходен подавач на топка в Професионалната Бейзболна Лига да чувства ревност към Нолан Райън или Роджър Клеменс, които сякаш са играчи от друга планета. След известна точка сравненията, които предизвикват ревност, просто престават да съществуват. Изживявал съм го и мога да ви кажа: след като преминеш известна точка, просто сядаш и прикриваш очите си от раните, причинени от излъчването.
Боби започна да чете на две годишна възраст и започна да пише кратки съчинения „Нашето куче“, „Пътуване до Бостън с мама“ на три годишна възраст. Той пишеше с печатни, леко разкривени, измъчени и неестествени букви на шестгодишно момче и това бе достатъчно изненадващо само по себе си, но ако се абстрахирате от все още неразвития двигателен контрол, бихте могли да си представите, че четете работата на умен, макар и безкрайно наивен петокласник. Той прогресираше от прости изречения към сложни съчинени изречения и към съставни изречения с изненадваща бързина като хващаше прости изречения и подчинени изречения и определени изречения със смайваща интуитивност. Понякога синтаксисът му бе объркан и определенията му не бяха на място, но той успяваше да се справи с тези пропуски — които измъчват повечето писатели през целия им живот — доста добре за петгодишната си възраст.
Той страдаше от главоболие. Родителите ми се страхуваха, че има някакъв физически проблем — мозъчен тумор, може би, и го заведоха на лекар, който го прегледа внимателно, прислуша го още по-внимателно, след което каза на родителите ми, че Боби е наред с изключение на стреса: той бе получил нервно разстройство, тъй като ръката, която пише не можеше да работи така добре, както мозъкът му.
— Вашето дете трябва да се избави от това, което иска да излезе от мозъка му, така, като бъбреците се мъчат да изхвърлят камъка, който ги мъчи — каза докторът. — Бих могъл да му предпиша някакво лекарство, но мисля, че това, което му трябва е пишеща машина. — След което мама и татко дадоха на Боби Ай Би Ем. Година по-късно те му подариха за Коледа Комодор 64 с Уърдстар и главоболието на Боби изчезна. Преди да премина към други въпроси, искам да добавя, че през следващите три години той продължи да вярва, че Дядо Коледа е оставил компютъра под нашата елха. Сега, като си мисля, стигам до извода, че има още едно нещо, в което превъзхождам Боби: разбрах по-рано от него истината за Дядо Коледа.
Толкова много неща бих могъл да ви разкажа за тези ранни дни, но вероятно ще ви разкажа малко, ще трябва да го направя набързо и накратко. Крайният срок. А, крайният срок. Някога бях чел нещо съвсем съкратено: Най-важното от „Отнесени от вихъра“, където имаше и такива бисери:
— Война? — засмя се Скарлет! — О, тинтири-минтири!
Хоп! Ашли отиде на Война! Атланта изгоря! Рет влезе и след това излезе!
— Тинтири-минтири — каза Скарлет през сълзи. — Ще помисля за това утре, тъй като и утре е ден.
Смях се от сърце, когато го прочетох, сега, когато трябва да напиша нещо подобно, не ми изглежда толкова смешно.
— Дете с коефициент за интелигентност, неизмерим от нито един от съществуващите тестове? — засмя се Индия Форной на предания си съпруг, Ричард. — Тинтири-минтири. Ще създадем атмосфера, в която неговият интелект — да не говорим за този на не съвсем глупавия му по-голям брат, да може да се развие. И ще ги възпитаме така, както възпитават всички нормални американски момчета!