Хоп! Момчетата Форной пораснаха! Хауърд отиде в университета във Вирджиния, завърши с отличен и се захвана с кариерата на писател на свободна практика! Осигури си прилично съществуване! Излизаше с много жени и преспиваше с доста от тях! Успя да се предпази от социалните болести — както от сексуалните, така и фармакологичните! Купи си Мицубиши стерео система! Пишеше вкъщи поне веднъж седмично! Публикува два романа, които се продадоха много добре! — Тинтири-минтири — каза Хауард — това е живот за мен!
Така и беше, докато един ден Боби се появи неочаквано (в духа на най-добрите традиции на лудия учен) с две стъклени кутии, в едната гнездо от пчели, а в другата гнездо от оси, Боби носеше фланелка с надпис на местното училище, бе я нахлузил обратно и преливаше от щастие, тъй като не съзнаваше, че бе на прага на унищожението на човешкия интелект.
Хора като брат ми Боби се появяват веднъж на две или три поколения, мисля, че личности като Леонардо Да Винчи, Нютон, Айнщайн, може би Едисон. Изглежда, че ги обединява една обща черта: те са като огромни компаси, които се клатят безцелно в продължение на дълго време, като търсят истинския север и след това се насочват към него с ужасяваща сила. Преди това да стане, такива типове вероятно ще измислят най-невероятни глупости и Боби не бе изключение.
Когато бе на осем, а аз на петнадесет, той дойде при мен и ми каза, че е изобретил самолет. Дотогава познавах Боби прекалено добре, за да кажа просто „Глупости“ и да го изхвърля от стаята си. Отидох до гаража, където беше странното творение от шперплат, разположено върху червения вагон на влакчето му. Приличаше на изтребител, само че крилата бяха насочени напред, а не назад. Той бе прикрепил седлото от люлеещото се конче по средата му с болтове. От едната страна имаше лост. Нямаше мотор. Той каза, че е плъзгач. Поиска да отидем и да го пуснем надолу по Кариган Хил, който бе най-стръмният наклон в Грант Парк в окръг Колумбия — по средата има циментова пътечка за престарели хора. Това, каза Боби, ще бъде неговата писта.
— Боби — казах аз, — ти си сложил крилата на това творение обратно.
— Не — каза той. — Точно такива трябва да бъдат. Видях нещо подобно в един материал за ястреби в списанието „Диво Царство“. Те се спущат надолу към жертвата си и тогава обръщат крилата си в противоположна посока. Разбираш ли, че те имат двойни стави, разбираш ли? По-добре се изкачи по този път.
— Защо тогава военновъздушните сили не ги правят с такава форма? — попитах аз в блажено неведение, че и американските и руските военновъздушни сили имат на чертожните си маси планове за такива изтребители с крилата напред.
Боби просто вдигна рамене. Не знаеше и не искаше да знае.
Отидохме до Кариган Хил и той се изкачи върху седлото на люлеещото се конче и се вкопчи в лоста.
— Силно ме бутни. — Очите му грееха с тази луда светлина, която познавах толкова добре, за бога, очите му, излъчваха такава светлина дори когато той бе още в люлката. Но кълна се пред Бога, че никога не бих го бутнал толкова силно надолу по циментовата пътека, ако знаех, че това нещо фактически ще проработи.
Но аз не знаех и го бутнах колкото сила имах. Той се спусна надолу със свободен ход, като се клатеше върху седлото като каубой, който се връща в града от дълъг поход по непознати земи, за да изпие няколко студени бири. Една стара дама трябваше да отскочи от пътя му и той за малко да блъсне някакъв дядка, подпрял се върху бастуна си. По средата на пътя надолу той дръпна ръчката и аз само наблюдавах с широко отворени очи, очарован, изпълнен със страх и удивление, как неговият паянтов шперплатов самолет се отделя от вагончето на детското му влакче. Първоначално той се понесе няколко сантиметра над него и за секунда сякаш щеше отново да кацне върху него. След това последва силен порив на вятъра и самолетът на Боби се понесе така, сякаш някой го теглеше с невидим кабел. Вагончето от влакчето изскочи от циментовата пътека и се спря в някакви храсти. Изведнъж Боби се озова на три метра височина, след това на шест, след това на петнадесет. Той се плъзгаше над Грант Парк по рязко възходяща линия нагоре, като надаваше бодри викове.
Продължих да тичам след него, крещях му да слиза, като ме преследваха видения как той ще се сгромоляса от това глупаво седло на люлеещото се конче или ще се блъсне в някое дърво или в някоя от многобройните статуи в парка. Просто не можех да си представя погребението на брат ми, казвам ви, че имах чувството че присъствам на него.