Боби премигна рязко и внезапно, след това се усмихна.
— Една от тях ме ужили — каза той. — Те са малко развълнувани от пътуването. Пътувах с колата на местната застрахователна агентка от Ла Плата до Уоко — тя има стара Пайпър Къб — а оттам до Ню Орлеанс пътувах с някаква малка авиокомпания — Гъз Еър или нещо подобно. Направих около четиридесет прехвърляния, но кълна се пред Бога, пътуването с такси от Ла Гадория ги подлуди. Второ Авеню има повече дупки, отколкото Бергенщрасе, след като германците се предадоха.
— Знаеш ли, мисля че наистина трябва да извадиш ръката си оттам, Боб — казах аз. Страхувах се някои от тях да не излетят навън — можех да си ги представя как ги преследвам с часове една след друга, сякаш са беглеци в някакъв стар затворнически филм. Но поне до този момент, нито една от тях не бе избягала… поне засега.
— Отпусни се, Хауи. Виждал ли си някога пчела да жили цвете? Или пък да си чувал за нещо подобно?
— Не ми приличаш много на цвете.
Той се засмя.
— По дяволите, да не би да мислиш, че пчелите знаят как изглежда едно цвете? Аха! Никакъв шанс, човече. Те не знаят как изглежда едно цвете, така както ти и аз не знаем какви звуци издава един облак. Те знаят, че съм сладък, тъй като отделям захарен диоксин в потта си… заедно с тридесет и седем други диоксини и това са тези, които ние познаваме.
За миг той остана замислен.
— Въпреки, че трябва да си призная, че снощи се погрижих малко да се подсладя. Изядох кутия пияни вишни в самолета.
— За бога, Боби!
— … И изядох две кутии лакта в таксито по пътя насам.
Той вкара и другата си ръка и внимателно започна да разчиства пчелите. Видях го как премигна още веднъж, преди да махне и последната и след това ми олекна, когато го видях да затваря подвижния капак на стъклената кутия.
Видях и на двете му ръце по една червена подутина: едната на извивката на лявата длан, другата високо върху дясната, близо до това, което гледачките на ръка наричат Гривните на щастието. Бяха го ужилили, но достатъчно добре видях, това, което той искаше да ми покаже: стори ми се, че поне четиристотин пчели го бяха изучавали. Само две от тях го ужилиха.
Той извади пинцети от джобчето на джинсите си и отиде до бюрото ми. Вдигна купчината листи до компютъра ми Уонг Майкро, какъвто използвах тогава и насочи настолната лампа към мястото, където бяха страниците — като дълго си игра с нея, така, че най-накрая да хвърля сноп силна светлина върху плота от черешово дърво.
— Какво пишеш сега, Бау Уау? — ме попита той небрежно и почувствах как косата ми настръхва. Кога бе последният път, когато той ме нарече Бау-Уау? Когато бе на четири години? На шест? За бога, човече, не зная. Много внимателно той се зае с лявата си ръка, като използваше умело пинцетите. Видях го как изтръгна нещо мъничко, което приличаше на косъм от ноздри и го остави в пепелника ми.
— Нещо за фалшификациите на произведенията на изкуството за „Ванити Феър“ — казах аз. — Боби, какво по дяволите смяташ да правиш сега?
— Ще извадиш ли другото жило? — попита той и ми подаде пинцетите и дясната си ръка, като се усмихна извинително. — Продължавам да си въобразявам, че щом съм такъв гений, трябва да бъда еднакво сръчен и с двете си ръце, но лявата ми ръка все още има минимален коефициент за интелигентност.
Боби си беше все същият.
Седнах до него, взех пинцетите и извадих жилото на пчелата от червената подутина до мястото, което в неговия случай трябваше да се нарече Гривните на проклятието и докато се занимавах с това, той ми разказа за различията между пчелите и осите, за разликата между водата в Ла Плата и водата в Ню Йорк и как всичко ще бъде наред благодарение на неговата вода и с малко помощ от моя страна.
И по дяволите, всичко завърши с това, че аз отново тичах след футболната топка, която смеещият се, до лудост интелигентен брат държеше, за последен път.
— Пчелите жилят само при крайна необходимост, защото това ги убива — каза небрежно Боби. — Помниш ли оня път в Норт Конуей, когато стигнахме до извода, че хората се избиват един друг поради първородния грях?
— Да. Подръж така.
— Да, ако има такова нещо, ако има Бог, който би могъл да ни обича толкова, че да ни сервира своя собствен Син на Кръста и едновременно с това да ни изпрати всичките с ракетна шейна до ада, просто защото една глупава кучка е отхапала от ябълката на греха, тогава проклятието му е било следното: Той ни е направил като оси, а не като пчели. По дяволите, Хауи, какво правиш?
— Стой така, — казах аз — и ще го извадя. Ако продължиш да махаш с ръце, докато обясняваш, съм готов да почакам.