Выбрать главу

— Собственикът иска да я усиля.

— Корсарски ли се казва той?

Старецът замръзна, изгледа го изненадан и бързо рече:

— Не си спомням.

— Не се плашете. Познавам господин Корсарски и ако са негови, бих се споразумял…

— Казах: не помня.

Избута го в другата стая и започна да отговаря на въпросите му с да и не…

9.

Ник си поръча кафе и разсеяно огледа посетителите. Разни кривокраки ученички, наедрели в кръстта домакини… Нищо интересно за естет като него… На съседната маса очилат акран чете дебел вестник… Големи черни букви: „Ще приемат закон…“ Аман от закони… Като ги гласуват, че като се затича Колимечков да ги изпълнява… Тъпо… Тъпчеше на едно място. Проходът… Безсмислено е да го следи. Там бе станал скандала с Муса и Караразбойников няма да се върне никога. Ятаганите?… Цената им бе така солена, че скоро едва ли някой би ги купил… Пушките… Явно не са за продажба. Защо му е пищал с набита цев от съвременно оръжие? Хм… Нещо му бягаше.

Какво друго имаше? Книгите! Как забрави книгите! Та Караразбойников бе тръгнал с тях пред Муса. Такаа. Защо му са на кирливана-дребосък църковни книги? Едва ли да ги чете…

Толкова много защо… Ник тупна ядно с ръка по масата.

Отсреща акранът най-после прехвърли на друга страница и срещу Ник цъфна тлъсто заглавие „Мистерия обвива най-старата българска книга…“

Ник изтича до близката сергия и си купи вестник. След десет минути му идеше да цъка като часовник.

Значи явил се някакъв си патриот при директора на Националния исторически музей и му предложил да откупи Именника на българските ханове. Досега той бил познат от преписи от петнайсети и шестнайсети век, собственост на руски музеи. В тях имало много непълноти и донадени по-късно неща. И ето, появил се оригиналът. Или поне препис от десети век. Пълен. С него най-далечната българска история ставала близка-близка… Но притежателят искал тлъста сума. Е, събирали я вече с подписка по градове и паланки. Обаче къде бил досега този писмен източник? Как е стигнал читав до наши дни и кой е човекът, който го е открил?… Директорът обясняваше, че първите експертизи доказвали автентичността на ръкописа… И даваше да се разбере, че може би ще има нови открития и изненади…

Мале!… Чакай. Чакай, детективе. Спокойно. Ник се опита да се вземе в ръце. Най-тъпо бе да се изтупа в музея и да заразпитва за благодетеля, осветлил родното минало. Ще го крият като куче кокал и шеф — изневяра със секретарката си…

Такаа. Абе какво прави тоя тип пак тъдява? Ето, отговори ли на този въпрос, ще му падне в ръчичките за отрицателно време.

Бизнес?… Глупости. Парите за Караразбойников са като кладенчовата вода за прасето. Е, хайде — средство с попътно ремонтиране на историята. Но не е крайната цел. В никакъв случай. Човек, който твърди, че ще промени седем-осем века с цел да тласне света напред, не може да си губи времето с алъш-вериш… Мащабът е малък за Караразбойников.

Значи и това е средство.

Ятаганите?… Не. И те са за пари. Пищалите? Ако не бе видял набитата цев, щеше да ги причисли към средствата за финансиране. Ник си падаше по оръжията и без справка би твърдял с пълна увереност, че така запазена фитилна пушка от петнайсети век не притежава никой музей по света. И всички биха дали луди пари… Явно обаче те не бяха за продажба, щом разваляше автентичния им вид.

Ник изхъмка доволен. Е, оставаше законния въпрос: за какво може да се използва фитилна пушка, приспособена да стреля примерно с патрони на калашник? И къде?…

Олекна му. Вместо да стои разкрачен между ятаганите, книгите и пушките, най-добре е да се съсредоточи на последните. Когато Караразбойников вземе тях, значи нещо ще става. Какво ли?…

— Леле — изпъшка Ник. — Тоя каква ли каша се кани да забърка в петнайсети век?

Акранът от съседната маса надникна иззад вестника и го изгледа удивен.

— Аз съм нищо — озъби му се Ник. — Знаеш ли колко по-луди от мен скитат от век на век?…

10.

Изтърва го.

Нае един изпаднал бивш информатор да следи антиквариата, където бяха оставени ятаганите. Дегизиран като уличен музикант, цял ден мъчеше една овчарска свирка. Обаче пълнеше шапката!

— Мамка му! — ядосваше се Ник. — Що ли не взема и аз да прося?

Самият той се закотви пред работилницата на запасния офицер.

Юли отмина. Август затрополи. И нищо. Еуфорията му поотмина. И парите намаляха. Ник започна отново да изпада в „черната дупка“. Струваше му се, че играе в някакава абсурдна пиеса. Или в някакъв експеримент и той е бялото мишле. Професорите го заничат отгоре и току му вземат сиренцето… Ставаше зъл и раздразнителен. Или се забиваше в къщи, мълчеше и с часове гледаше в една точка. И пиеше — много и постоянно.