— Питър — търся подходящите думи, — защо ме занимаваш с това?
— Мислех, че се интересуваш?
— Интересувам се. Стига само да разбера какво се опитваш да обясниш.
Той се накланя напред и слага почернялата си от слънцето ръка върху моята. На път е да каже нещо. Но едно или друго го кара да замълчи.
— Утре ще съм забравил всичко — казвам аз.
Той кимва. Засмиваме се.
След това казва:
— Може би е все тая. Говоря прекалено много.
— Ако само ми обясниш връзката, със сигурност ще разбера, че е интересно.
— Разбира се, че е! — Предпазливата ми похвала го ентусиазира. — Идеята е, че влиянието на есеите върху ранното християнство изглежда е било много по-силно, отколкото се приема.
— Изобщо не знаех, че е имало някакво влияние.
Понижава глас, сякаш иска да разкрие някаква тайна.
— Много учени смятат, че части от Новия завет представят изопачена и идеализирана представа за религиозния фундамент на християнството.
— Ами… — изричам провлечено, правя се, че разбирам. — Минало е доста време. Може би не е толкова фатално.
— И все пак продължаваме да живеем в съответствие с духа на Библията!
— Тъй като много хора мислят, че това са думите Божии — казвам.
— Както и защото Библията е най-вдъхновяващата книга, писана някога.
— И най-неповторимата.
— Ръководство как да се живее и как да се умре, по морал и обич към ближния. АБВ-то на човешкото достойнство и уважение.
— Силни думи…
— Силна книга — изрича Питър с благоговение.
И двамата гледаме в празното пространство пред себе си. Скритите прожектори в тавана прорязват със сребърни лъчи мъглата от цигарен дим. Гласовете, смехът, музиката — всичко се превръща в стена от звуци, които някак не успяват да ни достигнат. Питър загасява угарката от пурата в пепелника и спира поглед върху мен.
— Но дали Библията наистина съдържа Божиите думи? — изрича изненадващо яростно.
— Не питайте мен.
— Бог не е написал и ред! Двадесет и седемте книги в Новия завет са били избирани в продължение на дълъг и болезнен процес.
— С божествена намеса?
— Имам предвид чисто и просто с караници.
Засмивам се, но се спирам, когато виждам, че той не се шегува.
Той доближава коняка до устните си, вдъхва и отпива. За момент притваря очи. След това внимателно оставя чашата на масата.
— Все пак не се е случило така — продължава той, — че група свещени автори да седне и да напише Библията веднъж завинаги. През годините Църквата е разполагала с много ръкописи, между които да избира. Някои били отхвърлени, други приети. Важно е да се знае, че канонизирането на Новия завет се е случило едновременно с, и като част от, една борба за власт както вътре в самата Църква, така и извън нея, в отслабналата и замираща Римска империя.
— Борба за власт? От израза лъха хлад.
— Спомни си, че Църквата е била ревностен участник в борбата за културна, политическа и икономическа власт в онзи вакуум, който Римската империя оставя след себе си. — Питър се оглежда наоколо, полуусмихнат. — Ако залезът на Римската империя не бе съвпаднал с разделението на евреите и раждането на една съвсем нова религия, светът днес щеше да изглежда другояче.
— Никога не съм се замислял — признавам. — Цивилизацията ни е салата от римски, гръцки и християнски ценности и нрави.
— Ако се върнем назад към мястото и ролята на Библията в този процес, то трябва да отбележим, че били изминали почти четиристотин години от раждането на Христос преди тази Библия, която познаваме днес, да бъде призната. Но дори много от текстовете, които били включени в Новия завет и които днес са централни в него, по онова време били много оспорвани.
— Кой е решавал тези въпроси?
— Духовенството, разбира си. Древната църква.
— Свещениците…
— По-точно казано епископите. Получили авторитета си директно от апостолите.
— Подобно на папата?
— По същия принцип. Епископите водели жестоки спорове какво трябва да намери място в Библията. Сборникът с текстове, представляващ днешната Библия, бил одобрен на съборите — в Рим през триста осемдесет и втора година, в Ипон през триста деветдесет и трета година и в Картаген през триста деветдесет и седма година. Съвсем не Бог е бил онзи, който е редактирал Библията. Били са епископите. А по-късно общностите на вярващите. Протестантите, например, не признават, както католиците, някои от текстовете от Стария завет. Протестантската църква се придържа към един старозаветен канон, съставен от еврейски учени в Ямния през деветдесета година след Христа. Те одобрили само тридесет и девет книги, написани на иврит и на палестинска територия. Канонът на Римокатолическата църква бил преведен на гръцки в Александрия, Египет, двеста години преди Христос и съдържа четиридесет и шест книги. Именно на тази версия Новият завет се позовава на над триста места. А все още не сме докоснали свещените книги на евреите!