— Ако този ръкопис съществува, дори и само на теория, то тогава мнозина трябва да са чували за него?
— Или пък някой е имал нуждата да запази в тайна това познание.
— Защо?
— Можеш и сам да се сетиш.
Отпивам от коняка.
— Би било фантастично. Противоречиви религиозни факти… Факти, които биха променили разбирането ни за християнството.
— Плашеща мисъл за мнозина.
— Плашеща?
— Най-сензационната новина в световната история. По-голяма и от кацането на луната. Собственото евангелие на Исус Христос.
От мисълта ми се завива свят. Освен ако не е от коняка.
8.
Барът затваря в единадесет. Прилежните учени си лягат рано. Поне в пустинята, където греховете не са се наредили на опашка. Полека се изсипваме в мраморно-блестящата рецепция, в която няма почти никой. Питър е пиян.
— Да подишаме ли свеж въздух? — предлага той.
Отговарям, че според мен идеята е добра.
Навън е тъмно като катран, а небето е ясно. Във въздуха се носи някакво сладникаво ухание. Питър ми показва път, минаващ покрай комплекса и нагоре по хълма, навътре в горичката от смокинови и маслинени дръвчета. Напредваме под слабото сияние от небето и осветените прозорци на института.
Малко по-нагоре по хълма спираме под едно дърво, разперило клоните си като покрив. Кората му е набраздена от ноктите на вековете. Луната свети през листата на дърветата като японски хартиен фенер. Изненадващо хладният въздух в пустинята има леко опияняващ ефект. Сякаш точно зад завоя някой хитър кактус изпуска наркотични газове и сокове.
— Някога тук се е намирал естествен оазис — казва Питър. Поема въздух дълбоко през носа, сякаш за да усети уханията. — Монасите посадили дърветата. И се грижили за тях. Чудо е, че въобще нещо расте тук.
— Какви са били монасите?
— Евреи и християни. Отцепници, бунтари. Искали са да създадат нова общност. — Смее се. Смехът му е леко жлъчен.
Погледът ми претърсва мрака. Оттук институтът изглежда като разбил се космически кораб, който сега лежи и свети, и се разстила по пейзажа. Като по предварително поръчан филмов ефект звезда прорязва небето.
— Каква гледка! — казвам аз.
— Погледнато сериозно, нищо повече от песъчинка, която изгаря при срещата си с атмосферата на Земята — казва той.
Всичко е тъмно, голямо, тихо. Това настроение предизвиква в мен някаква доверчивост.
— Кой си ти, Питър? — питам аз.
Ухилен, той изважда малка бутилка от вътрешния си джоб. Отвива капачката и ми подава плоската, обвита в кожа, бутилка.
— В по-широк контекст?
— Нека започнем оттам.
— Абсолютно никой — казва той.
Пия. Конякът прокарва горяща опашка след себе си.
— А в по-тесен контекст?
Давам му бутилката с настойчиво кимване.
Питър отпива глътка, потреперва, след това отпива още веднъж.
— В по-тесен контекст аз съм най-работливата пчеличка в кошера — възкликва.
Споглеждаме се. Намига ми, сякаш разбира, че отговорът му изобщо не е никакъв отговор.
— Изглежда знаеш много за кивота?
— Теории — отговаря той тихо. — Аз съм човек на науката. Животът ми се състои от това да знам подобни неща.
— Но онова, което знаеш, е така точно.
— Кой е казал, че знам? Правя предположения.
— Нека тогава продължим да предполагаме — предлагам аз.
— Какво искаш да знаеш?
— Ако кивотът на свещените тайни наистина съществува и именно тази реликва сме открили в манастира „Верне“… — започвам, след това спирам, докато поглеждам към него, — защо за някого би било важно да притежава кивота?
— Най-вероятно искат онова, което е в него.
— Кои?
— Могат да бъдат толкова много. Учени. Колекционери. Ватикана. Тайни групировки.
— А защо?
— Представи си, че посланието на ръкописа е от деликатно естество!
— Като например?
— Нещо, което би могло да разклати догмите.
— По какъв начин?
— Така, че да се наложи библейската история да бъде пренаписана.
— Е, и?
— Сега задаваш глупави въпроси. Библията е безгрешна. Тя не може да бъде поправяна.
— Но би ли имало някакво практическо значение, ако този ръкопис преобърне с главата надолу някои представи?