Питър ме побутва към бара и ме моли да поръчам, докато той свършел някаква належаща работа.
— Пикочният мехур — прошепва и поглежда театрално към небето.
Кафето и чаят са току-що сервирани, когато той се връща. Лицето му е придобило странно изражение.
— Нещо не е наред ли? — питам.
— Абсолютно не.
Снишавам глас.
— Питър. Знаеш ли за Общността за международни изследвания в Лондон?
— Разбира се.
Признанието ме изненадва. Мислех си, че ще продължи да се прави на неразбиращ.
— Защо? — пита той предразполагащо.
— Какво знаеш за тях?
Той повдига вежди:
— Какво искаш да знаеш? Финансират голяма част от научната ни работа. В тясно сътрудничество сме по няколко проекта.
— Някой от тях включва ли и мен?
— Не знаех, че си предмет на изследване.
— Във всеки случай съм предмет на внимание.
— От страна на ОМИ?
— Абсолютно.
— Странно. През уикенда те организират конференция тук. Нова светлина върху етимологията на етруския език.
— Странно — повтарям аз.
— Защо се интересуват от теб?
— Предполагам си наясно. Искат кивота.
— Аха. — Не казва нищо друго.
— И аз започвам да разбирам защо.
— Замислял ли си се, че те може би имат право да го искат?
Очаквах го. Сигналът, който ще покаже, че и Питър е повече от случаен сателит в орбита около моя свят.
— Може би — съгласявам се.
— Та и те искат само да изследват онова, каквото и да е то, което се съдържа в него.
— Сигурно.
— Толкова си скептичен?
— Те се опитват да ме заблудят. Всички. Ти също, обзалагам се.
Устните му се извиват в усмивка:
— Значи е лично, всичкото това?
— Несъмнено.
Келнерът, който ни донесе кафето и чая, идва с една бележка, която подава дискретно на Питър. Той й хвърля един поглед и я пъхва в джоба си.
— Какво става? — питам.
Той се взира надолу в чашата си.
— Костелив орех си ти, Бьорн Белтьо — казва.
В гласа му прозвучава възхищение. И за първи път той почти успява да произнесе името ми правилно.
— Не си първият, който го казва — отбелязвам.
— Харесваш ми!
Когато оставя празната си чаша, очите му са уморени и отнесени. Изненадва ме, изправяйки се с пожелание за лека нощ. Мислех, че ще остане и ще ме разпитва. Или че ще излезе с предложение за пари. Може би някоя загатната заплаха. Наместо това той ми подава ръка и я стисва силно.
Когато си тръгва, аз допивам хладкия чай, докато наблюдавам хората около себе си. Леко шумящи, обвити в дим и смях.
Понякога имаш чувството, че всички други са статисти в живота ти, наети по всяко време да бъдат там, където си и ти. А къщите и пейзажа са кулиси, стъкмени набързо, за да подсилят една илюзия.
Чаят има силно отводнителен ефект върху мен. След двете чаши трябва да се промъкна през тъпканицата, покрай аварийния изход, в мъжката тоалетна, която е искрящо чиста и мирише на антисептици. Опитвам се да избегна образа си в огледалото, докато пикая.
Чиста случайност е. Когато излизам, забелязвам измежду рояка от ръце и глави келнерът да говори с трима мъже. Вцепенявам се. Ако някой ме погледне в този момент, сигурно би решил, че съм се превърнал в статуя от сол. Съвсем бял и съвсем неподвижен.
През навалицата виждам Питър. Виждам Кинг Конг. И моя добър стар приятел Майкъл Макмълин.
Пред главния изход намирам статив с велосипеди, модерни планински бегачи за придвижване между сградите на комплекса. Не са заключени. За общо ползване са. На кого би му хрумнало да открадне колело в пустинята?
14.
Луната блести. Около мен всичко е тъмно и няма край. Долавям присъствието на планините в далечината не с очи, а като усещане за извивките на тъмнината. Всичко е голямо, равно и черно. Сякаш карам колело във въздуха. Вниманието ми прескача между небето, извило се в купол над мен, и снопа светлина от фара, който, треперейки, пропуска колелото след себе си по асфалта.
Замръзвам. Страх ме е. Точно така би трябвало да се чувства астронавтът, носейки се все по-надалеч и по-надалеч от кораба си.
Няма звуци. Няма вой на койоти или далечно изсвирване на влак, или пеещи щурци. Всичко, което чувам в този купол от тишина, е скърцането на колелото.