Нощта няма край. Луната свети празно и студено. В черния мрак светлината от фара на колелото поглъща метър по метър от осовата линия.
На зазоряване една жълта ивица се промъква по протежението на хоризонта. Опитах да се поизпотя от въртене на педалите, но зъбите ми тракат от студ.
Спирам до ръждивочервен скален блок, без дъх и треперещ. Оставам на твърдата седалка на колелото и се наслаждавам на зазоряването.
15.
Когато бях на осем години, татко и Трюгве ме взеха за първи път със себе си в сауната. Бяхме направили дълъг преход със ски във вледеняващия студ и когато те ме поканиха в сауната, аз се почувствах поканен в тайните ритуали на възрастните. Първите минути стоях решителен и се опитвах да си поема въздух. После татко изля една кофа вода върху нажежените камъни в пещта.
В пустинята няма дървена врата, през която да изхвърчиш навън.
Топлината ме обвива като гореща кърпа за ръце. Въздухът е тежък и наситен. Жегата се опъва около тялото ми. Дишането е болезнено. Слънчевите лъчи пробиват дупки през мен и ме притискат.
Карам колелото с механични движения. Всяко завъртане на педала е завоевание. Изведнъж откривам, че съм слязъл от колелото и вървя, бутайки го.
Въздухът трепери. Жегата е като стена от жилава гума.
Чувам колата, много преди тя да се появи на хоризонта. Затова успявам да изтърколя колелото встрани от пътя и да се скрия в канавката. Няколко минути по-късно тя профучава покрай мен.
Мерцедес с тъмни стъкла.
За всеки случай, а и за да събера сили, оставам да полежа в канавката. Някога тук е текло поточе. Много отдавна. Някъде в древността.
Жаден съм. Не си взех нищо за пиене. Когато тръгнах, не беше толкова горещо. Предполагах, че ще ми трябват четири-пет часа да стигна от комплекса до цивилизацията. Със сигурност трябваше да се справя през това време без вода. Тъй си мислех аз. Ако човек може да нарече това мислене!
В пресъхналото корито на поточето шисти и ръждивочервена песъчлива почва се редуват в неравни пластове. Вдлъбнатината се простира към един далечен, виолетов планински хребет. Точно пред очите ми пробягва насекомо с дълги крака. Изглежда като радиоактивна мутация между бръмбар и паяк. Значи все пак някой живее тук.
Слънцето дере лицето и ръцете ми и притиска нетърпеливо раменете ми. Лъчите му тежат няколко килограма. Ако устата ми не беше толкова пресъхнала, щях да се изплюя върху някой камък, за да видя дали водата ще изсъска и ще се изпари.
Избутвам колелото обратно на пътя. Само след няколко минути нагоре по гърба ми започват да лазят пламъци. За кратко опитвам да вървя настрани и да бутам колелото. Асфалтът ври. Газя в лепило. Маранята вибрира над пътя. Сърцето ми бие силно. Потта от челото се стича надолу в очите ми. Бавно кислородът във въздуха намалява. Задъхвам се, трябва да се концентрирам, за да не хипервентилирам. През пердето от сълзи се озъртам за извор, поток, нещо, което хвърля сянка. Жегата ме притиска. Зад очите ми пробождат черни игли. Хоризонтът се стеснява. Както когато гледаш от грешната страна на бинокъл. Но жаждата все още не ме е докарала до лудост. Да бях видял мираж, Фата Моргана, някой искрящ от цветове оазис на Доналд Дък!
Но всичко, което виждам, е златно море от камъни, жега и далечни планини.
16.
Осъзнавам се, коленичил на една скала на ръба на вдлъбнатина, която някога трябва да е била воден извор. Колелото го няма.
Изправям се несигурно на крака, заставам, поклащайки се, и търся пътя, колелото, нещо, на което да спра погледа си. Езикът е прилепнал плътно към небцето ми и издава сухи, цъкащи звуци. Главата ми ще се пръсне. Гади ми се. Опитвам да повърна. Но не излиза нищо. Падам на колене и стена. Поглеждам нагоре. Слънцето гори в бяло.
Повече не помня нищо.
VI.
Пациентът
1.
Забили са парче нажежено желязо в черепа ми, намазали са лицето ми със сода каустик и са пъхнали ръцете ми в гърнета с вряща лава.
Чувам пулсирането на електронен апарат. Звукът извиква в паметта ми ехото от тиктакането на стенния часовник у дома в старата къща. Кухо и равномерно. Диханието на времето. На всеки час то избухваше в удари на камбана.
Мама спря да го навива в деня, в който погребахме татко. Неподвижен, той свидетелстваше за смъртта на татко и за собствената си вътрешна, тиха смърт.