2.
„Бьорн Белтьо, костелив орех сте вие!“
Светлината е приглушена. Предпазливо поемам въздух, изпускам го, вдишвам. Болките се разгарят.
— Лилебьорн… трябва да се събудиш… Бьорнеман… малки принце…
Лежа в стая с безкрайно високи стени. Помещението мирише на старо. Стените са варосани. Тънка пукнатина прорязва тавана, който влагата е направила на петна.
— Събуди се! — казва гласът.
Полупрозрачна светлозелена завеса обгражда леглото.
Когато навлажнявам устните си с върха на езика, кожата се напуква от ъгълчетата на устните чак до слепоочията. Лицето ми е порцеланова маска, стояла прекалено дълго в пещ, истинска фина мрежа от пукнатини, ако някой чукне по нея с пръст.
— Лилебьорн… събуди се вече!…
Вкарали са катетър в долната част на ръката ми. От инфузионната банка над леглото ми виси маркуч. Течността се просмуква бавно по спиралата в кръвта ми. „Серум на истината? — мисля си. — Натриев пентотал, който смазва спирачките на съзнанието с олио и масло.“
Гласът:
— Буден ли си?
Не знам дали не сънувам. Може би се намирам в болница. Изглежда сякаш са натъпкали някоя случайна стая догоре с медицинско оборудване. За да се грижат за мен. Или може би, за да ме мамят.
Повдигам превързаните си ръце. Все едно да повдигнеш две горящи оловни тежести. Простенвам.
— Слънчево изгаряне — изрича гласът.
Има нещо познато в него.
Оставям главата си да падне настрани.
Виждам коленете му.
Ръцете, които лежат, скръстени в скута.
Като някой угрижен дядо Майкъл Макмълин седи на стол до леглото. Очите му пробягват търсещо надолу-нагоре по тялото ми.
— Изгаряния от втора и трета степен по ръцете, главата и врата — съобщава той. — Топлинен удар, естествено. Дехидратация. Можеше да завърши наистина зле.
Простенвам отново. Внимателно изправям глава. Всъщност се чувствам сякаш е завършило зле. Опитвам се да се изправя с вдървени движения. Вие ми се свят. Хващам се здраво с двете ръце за стоманените тръби на леглото.
— Едва те намерихме — казва той.
Не носи оръжие, което, разбира се, не означава нищо. Със сигурност имат по-хуманни начини да се отървават от досадни албиноси. Например със спринцовка. Или може би ни завързват голи за стълб в пустинята и свирват на мравките.
Зад завесата, като сива сянка, различавам силует — леко приведен напред, слушащ.
Едва ли са изминали много денонощия. Времето лети, когато се забавляваш. Зад прозореца шумолят листа. Дъб? Трепетлика? Лежа прекалено ниско, за да мога да видя. Но по себе си чувствам, че вече не съм в пустинята. Слънцето е по-мило, светлината по-мека. Въздухът мирише на тор и растителност.
— Къде съм? — изхриптявам. Пустинята е поръсила гласните ми струни с пясък.
— На сигурно място си тук, Бьорн. Не се страхувай. — Гласът му е приятен, мек, топъл.
Не мога да сваля поглед от сянката зад завесата.
— Дават ти морфин срещу болките — казва той. — И един мек мехлем от алое вера. От морфина ще си сънлив и замаян.
Прорязва ме ледена болка.
Той поставя леко ръце на завивката ми.
— Бьорн, мой храбър млад приятелю! Стигнахме до кривата круша. Моля те. Няма ли да кажеш къде скри кивота?
Докато го гледам, без да отговоря, очите ми сами се затварят. Малко по-късно чувам, че той си тръгва.
Сянката я няма.
През нощта изпивам сигурно поне хиляда литра вода. На равни интервали от време идва медицинска сестра и проверява как съм и дали морфинът действа. Действа добре, благодаря, фантазиите са прекрасни, повечето включват Даян.
Бълнувайки, чакам следващия им ход.
Даян е.
Призори леко почукване на вратата ме изважда от просъницата. Търся правилните думи, докато не се сещам, че „Влез“ звучи по същия начин и на английски.
Един светъл глас казва:
— Как си днес? — Тонът е едновременно топъл и хладен — стеснителен, официален, търсещ, все едно съм бил на война две години и сега съм докаран вкъщи при любимата безрък и безног.
Даян отива право към прозореца. Остава да стои там, наполовина обърнала ми гръб. Свила е юмруци и ги притиска към гърдите си. По гърба й личи, че диша забързано и тежко. Или плаче.
И двамата чакаме другия да каже нещо.
— Къде съм? — питам.
Тя се обръща бавно. Очите й се зачервени и пълни със сълзи.