Макмълин поглежда надолу. В мен нещо се надига. Доближаваме се до нещо съществено.
— Но в целия план имало малка уловка. Тримата монаси били единствените, които знаели къде бил скрит кивотът. — Той прехапва устни. — Щяло да се окаже съдбоносно. Единият от тях умира от болест през есента на хиляда двеста и първа година. Другият бил нападнат и убит от разбойници по пътя към Нидарос две години по-късно. А на следващата година Великият магистър потегля обратно, за да предаде на сина си — следващият велик магистър, знанието за кивота и мястото, където е скрит.
Макмълин задържа въздух. Като по рефлекс, той сресва сивата си коса с пръсти.
— Какво станало с него? — питам аз.
— Великият магистър бил повален от болест по пътя. Под своите грижи го взел един свещеник в планинско селце в Северна Италия, където той умрял след няколко седмици. Тук историята прекъсва. Някои твърдят, че е оставил писмено послание. Според други, посланието, което оставил, било занесено на ордена и предадено на сина му от пратеник. Но то било, меко казано, неразбираемо. Той обяснявал, че реликвата била скрита в октагона. Но никой не знаел откъде идва великият магистър. Разбираш ли? Никой не е предал нататък факта, че той е бил в Норвегия. Никой не е знаел! Никой не успял да подреди цялата тази информация в една логическа последователност. — Макмълин поклаща глава и поема дълбоко въздух. — В един или друг момент от хода на историята знанието за мисията на тримата монаси изчезнало. Всичко придобило оттенъка на мит, на мистика. Единственото, към което тайният орден можел да се придържа през всичките тези столетия, е знанието за това, че изчезналият кивот се намирал в някакъв октагон.
Мълча. Чувствам, че най-накрая чувам истината. Във всеки случай части от нея. Онези части, които Макмълин иска да узная.
Той се изправя. Отново застава до прозореца.
— Велик магистър все още има — казва той.
— Откъде знаеш?
Той не отговаря директно.
— Никой не знае кой е той. Или къде се намира.
— Тогава как знаят, че съществува?
— Съществува, тъй като обратното е немислимо.
— По същия начин един вярващ аргументира съществуването на Господ.
— Великият магистър не е божество. Той е само човек.
— Но едва ли какъв да е.
— Както и Великите магистри преди него, той е потомък на първия Велик магистър.
— А кой е бил той?
— Корените на Великия магистър могат да бъдат проследени назад до библейската история. До стар френски благороднически род. До династията на Меровингите, френската владетелска фамилия, основала великото френско кралство и задържала кралската власт до средата на седми век.
— Това би било страшно…
— Но никой, Бьорн, практически никой не знае кой е той. Тайната секта има съвет, включващ дванадесет мъже. Те са единствените, които знаят за неговата самоличност и са му засвидетелствали лоялността си. Самите места в съвета се унаследяват. Кръвните връзки водят стотици години назад. Да, дори повече! Хиляди години!
Обръща се към мен. Аз не казвам нищо.
— Съветът не се състои от религиозни фанатици — продължава. — Той е много по-силен. Това са могъщи мъже. Също както и Великия магистър, много от тях произхождат от кралски родове. Някои са благородници. Притежават разкошни дворци, огромни земи. Всички са богати. Неописуемо богати. Богатствата на фамилиите произтичат първоначално от средновековната съкровищница на Църквата. Някои от тях са известни. Със своето богатство. Със знанията си. Но никое странично лице не знае кой членува в съвета, никой не знае какво е той, нито пък какви тайни крие. Малцина знаят, че съветът съществува.
— Тогава ти откъде знаеш всичко това?
— Именно съветът е този, който през хиляда и деветстотната година основава и финансира Общността за международни изследвания. Искали да засилят търсенето на кивота. На път бил да се роди нов век. Ново време. Разбрали, че имат нужда от инструмент, с който да координират цялото онова познание, намиращо се в изследователските среди, университетите, сред учени и аматьори. Общност за международни изследвания.