Казвам:
— Две хиляди години… Може ли да отгатна? Има нещо общо с Исус? С историческия Исус.
Устните му се изкривяват в усмивка:
— Определено си говорил с Питър.
— И сега ти искаш да ме накараш да повярвам, че Питър не е действал по твои инструкции?
Макмълин се взира в мен.
— И че не ми е разкрил точно онова, което ти си искал да ми разкрие? — продължавам. — Да ме натъпче с факти и полуистини?
С кокетство в изражението Макмълин поклаща глава. Млясва с език. Но все още не отговаря на обвиненията ми.
— Мисля, че тази игра ти харесва — казвам. В тона ми се е промъкнала ядна нотка.
— Игра?
— Лъжливи следи! Лъжи! Намеци! Плашещи тайни. Всичко това е някаква игра за теб. Състезание.
— В такъв случай ти си достоен опонент.
— Благодаря. Но ти никога не ми разясни правилата.
— Така е. Но ти не се оставяш да бъдеш заблуждаван. Това ми харесва.
Притиска върховете на пръстите си едни към други.
— Млади ми момко, някога задавал ли си си въпроса: „Кой е бил Исус Христос?“.
— Не — отрязвам го.
— Кой е бил той в действителност? — Той ме гледа. — Единственият син на Господ? Спасителят? Месията? Царят на евреите? Или е бил философ? Етик? Революционер? Обществен критик? Политик?
Едва ли очаква да отговоря. Затова и не го правя.
— Според някои той е бил всичко това и много повече — отговаря си той.
— Не разбирам накъде биеш! Питър ми прочете тази лекция до края. Рисува и обяснява. Не е нужно да повтаряш. Давай направо към същността!
Нетърпението ми не му прави впечатление.
— Защо според теб — пита той, — разпятието е събитието в човешката история, оставило в нас най-дълбок отпечатък?
— Нямам идея! — почти изръмжавам. — И да си кажа честно, не умирам да узная.
— Но замислял ли си се някога? Дали е заради бруталността в самото разпъване на кръста? Или защото Бог е пожертвал сина си? Или защото Исус се е оставил да бъде пожертван? Заради човечеството? Заради теб и мен? За спасението на душите ни?
— Макмълин, аз не съм вярващ. Никога не съм разсъждавал върху това.
— И все пак може би би могъл да споделиш мислите си с мен. Какво е било онова нещо в акта на разпятието, което е създало цяла религия?
— Може би това, че Исус е възкръснал от мъртвите?
— Именно! Точно така. Всичко започва с разпятието! Културното наследство на нашата западна цивилизация започва с него. И завършва с възкресението.
Опитвам се да разтълкувам изражението му: какво има предвид, какво иска да каже.
— Разпятието… Опитай се да си представиш всичко това, Бьорн… — Гласът му е чуплив, шепнещ. Погледът му се изпълва с картини, които само той може да види: — Исус е воден към Голгота от своите римски пазачи. Изтощен е. Кожата на гърба му е разкъсана от ударите на камшиците. Тръненият венец раздира челото му и кръвта се смесва с потта, която чертае светлорозови вадички надолу по страните му. Зяпачите ликуват и плюят. Остри гласове крещят след него, плюят го. Някои плачат състрадателно, извръщат се настрани. Миризмите… Уханието на полета и горички се смесва с острата воня от клоаките на урина, пот, миризма от козите, магарешки тор. На раменете си той носи напречната част на кръста, за която са вързани ръцете му. Олюлява се под тежестта. От време на време пада по колене, но войниците грубо и нетърпеливо го изправят на крака. Когато срещат Симон от Киринея, войниците го карат да носи кръста му. Малко по-късно преминават край група плачещи жени. Исус се спира, утешава ги. Представяш ли си го? Можеш ли да се вживееш в онова, което се е случило? Атмосферата е заредена, електрическа… Близо до Голгота Исус получава вино с успокояваща, упояваща смирна. Но той отпива само малка глътка.
Макмълин спира, погледът му е далечен.
Лежа неподвижно в леглото.
— След това го приковават към кръста.
— Да — казвам накрая, за да запълня тишината.
Макмълин прочиства гърло, преди да продължи:
— Някой е издълбал името му на кръста. „Исус, цар на юдеите“. Докато той все още виси разпнат, с лице изкривено от болка, войниците поделят с жребий дрехите му помежду си. Представи си го. Поделят си дрехите му! Докато той виси там, прикован като жертвено животно и следи всичко с поглед. Поделят си дрехите му! След това остават да седят и да го пазят. По едно време той извиква в отчаянието си към своя баща и го моли да им прости. Изтощен, с едва доловим глас, той говори на майка си Мария, утешавана от три жени, сред които е Мария Магдалина. Зяпачи, свещеници и книжовници — дори двамата разбойници, разпнати от двете му страни, започват да го плюят и да го предизвикват да си помогне сам в това изпитание. Тогава, Бьорн, тогава над земята пада мрак, може би са облаци, дошли светкавично, може би слънцето потъмнява. Исус извиква: „Боже мой! Боже мой! Защо си ме изоставил?“. Над земята преминава вятър. Или може би жегата трепери безжизнено над земята. Не знаем. Някой донася гъба, напоена с оцет, прикрепя я към тръстикова пръчка и му дава да пие. Исус казва: „Татко мой, предавам душата си в твои ръце!“. И издъхва.