Макмълин поглежда часовника. Без да срещне погледа ми, той се изправя и тръгва към вратата. Тя е масивна.
Дървото е декорирано с издълбани редици цветя.
— Къде отиваш? — извиквам след него.
Той отваря вратата и се обръща към мен.
Объркан питам:
— Няма ли още?
— Още?
— Защо ми разказа всичко това?
— Бьорн, задай си следния въпрос… — Колебае се, оглежда стаята. — Представи си, че Исус не е умрял на кръста.
Една част от мозъка ми разбира казаното от него. Друга се вкопчва в секундите преди думите да паднат и не успява съвсем да проследи неочаквания обрат.
— Какво? — проронвам. Въпреки че схванах какво казва.
Безмълвен, той затваря вратата след себе си и ме оставя на въпросите и на нощта.
6.
Дали съществува в даден момент от човешкия живот повратна точка — миг в съществуването ти, когато една случка хвърля светлина върху всичко, което ти се е случило досега и осветява пътеката, която ти предстои?
Животът е кръг. Началото и краят на живота се свързват в една точка, в която религиите влагат всичко, което си е струвало в него.
За маите времето било кръг от повторения. Според стоиците Вселената щяла да загине, но нова щяла да замени старата.
Намирам известна утеха в това.
Обаче, за християните времето е права и неизбежна линия, която води директно към деня на Страшния съд.
Погледнато от космическа перспектива, възможно е всички те да имат право.
И в един такъв безкраен цикъл за един изгорял от слънцето нещастник с нащърбени кожички около ноктите и изтекла карта за трамвая, може да му бъде трудно да си намери мястото, което му се полага.
Съществуват толкова много загадки. Не съм създаден да ги разкрия. Но не е толкова страшно. Всъщност не ми пука.
7.
Зазорява се. Кръпките на полетата се закачват леко едни за други. Правоъгълници от меки цветове в пъзел от охра, зелено, жълто и сиво. Възвишенията са меки, издължени. Търпеливо и внимателно селяните са опитомявали земята и са отглеждали живот в почвата. Но в плодородието има нещо упорито и опърничаво. Земите са се борили и дърпали. Подобно на тумори, планината избива посред парцелите, остри скали отхвърлят земята настрани, полетата са прорязани от каменни рани.
Наблюдавам пейзажа през прозореца. Прозорец на крепост. Средновековна крепост от сиво-червен камък. Има, предполагам, хора, които биха я нарекли замък. Первазът на прозореца е толкова широк, че мога да седна на него.
Крепостта е разположена на обрасъл хребет. Нямам идея къде съм. Предполагам, в Тоскана. Или може би насред испанското плато. Друга възможност е да съм в психиатрия, където всичко, което ми се случва, както и всичко, което виждам и възприемам, да е единствено в главата ми. Точно в този момент последната алтернатива изглежда най-вероятна. И най-привлекателна.
8.
— Къде съм?
Макмълин посреща въпроса ми с леко повдигнати вежди. Стои на вратата. Аз все още се намирам в дълбоката рамка на прозореца. Седя тук вече от няколко часа. Но пейзажът не издаде някоя от своите тайни.
— Виждам, че си станал от леглото? Радвам се, че се възстановяваш.
— Благодаря. Къде съм?
— В Рен льо Шато.
Нещо в мен пропада.
Рен льо Шато. Дами и господа, представлението може скоро да започне, още едно парченце от завесата е дръпнато встрани, актьорите чакат зад кулисите, но многоуважаваният ни автор трябва първо да донапише пиесата.
Макмълин затваря вратата и влиза навътре в стаята.