— В Източните Пиренеи. В Южна Франция.
— Знам къде се намира — казвам тихо. — Това е селото на свещеника.
— Имаш добра памет.
— Какво правя тук?
— Беше доведен.
— Как? Защо?
— С частния ми самолет.
— Не помня.
— Беше в безсъзнание.
— Колко дълго?
— За определено време. Бяха принудени да ти дадат нещо упояващо и успокояващо. След като те намерихме в пустинята. Беше много изтощен.
— Значи съм бил упоен. Отново.
— Нямахме избор.
— Имате гаден навик!
— Беше за твое добро.
— Защо ме доведохте тук?
— Болничното отделение на института няма с какво да се похвали.
— Но защо точно тук?
— Можехме да те заведем в някоя частна болница в най-близкия град. Или в Лондон, или в Осло, ако трябва да сме изчерпателни. Но те доведохме направо тук. Защото исках да ми гостуваш тук. В Рен льо Шато. В моя дом. Скоро ще разбереш защо.
— Каква е тази къща?
— Това е крепост, така да се каже.
— Твоята собствена малка частна крепост, така ли?
— Стара крепост на кръстоносци. Собственост е на фамилията ми от известно време.
— Разбирам какво искаш да кажеш — казвам. — И моето семейство притежава няколко средновековни крепости.
По-късно с Макмълин излизаме от стаята, преминаваме по един тъмен коридор и вървим нагоре по гранитна стълба. Не бързаме. Той ме придържа под ръка.
На края на стълбите той отваря масивна врата и след това се озоваваме на покрив, между кули и шпилове, на малък пасаж, защитен от стена. Изгледът е внушителен. Въздухът е душен и изпълнен с аромати.
Оглеждаме пейзажа.
— Красиво е, нали? — пита той.
Посочва на югоизток.
— Планината, която виждаш, се казва Безие. Там се намира средновековно укрепление, където тамплиерите пребивавали и преподавали. Тук има стотици църкви. Много от тях са издигнати на свети земи. В забравени гробове, предполага се, лежат апостоли, пророци и светци. Стотици от тях! На изток от нас — той се обръща наполовина и посочва — се намират руините на замъка Бланшфор. Четвъртият велик магистър на тамплиерите, Бертран дьо Бланшфор, е живял там през дванадесети век.
— Брокерът ти със сигурност може да го нарече добре устроен жилищен район, ако ти хрумне да се отървеш от крепостта — подмятам.
Макмълин се засмива учтиво.
— През Средновековието тук е било почти пренаселено — казва той. — Някои учени твърдят, че около Рен льо Шато са живели почти тридесет хиляди души. Регионът се намирал близо до Средиземно море, а търговските пътища — близо до Испания и Италия. Да, тази част на Франция е разположена централно спрямо почти всичко.
— Да не обмисляш да ми предложиш крепостта безплатно? Или има нещо, което искаш да ми разкажеш?
Макмълин се отдалечава към стената и сяда на една бойница.
— През хиляда деветстотин и шестдесета година едно френско списание публикува история, която събуди интереса на онези читатели, които умеят да четат между редовете — започна той. — Статията амбицирала шепа псевдонаучни автори на документални поредици, които се захванаха да правят предположения какви загадки може да крие мястото. Резултатът от тези книги е, че все повече туристи идват насам.
— Загадки?
— Списанието разказва историята на Беранже Соние.
— Свещеника…
— Един мъж на тридесет и три години, който пристига тук в Рен льо Шато като новият свещеник на селото през юни хиляда осемстотин осемдесет и пета година.
— Каква е историята му?
— Мистерия е защо е попаднал тук, в откъснато село с няколкостотин души миряни. Докато учел, пред него се очертавало блестящо бъдеще. Нещо трябва да се е случило. Вероятно е провокирал висшестоящите, след като е бил изпратен на този пост.
— Все пак е красиво тук.
Макмълин се обляга на стената.
— В първите пет години от идването му Соние имал скромен годишен доход, точно толкова, колкото било необходимо за едно почтено съществуване. Все пак тук не е имало кой знае за какво да се харчат пари. — Той оглежда пустия терен. — Соние бил свещеник, посветен на службата си. Той започнал да изучава местната история с помощта на свещеника на съседното село, абат Анри Буде от Рен льо Бен.
Макмълин посочва с ръка, за да ми поясни къде се намира Рен льо Бен. Един облак потъмнява склона.