— Госпожо, той е паднал от тридесет метра, право върху насип от камъни.
Мама се правеше, че не разбира. Не бе съвсем на себе си.
— Не можете ли да го гримирате? — предложи.
— Госпожо, не разбирате. Когато едно тяло се удари в куп камъни след падане от тридесет метра…
Накрая ковчегът остана отворен.
Храмът бе украсен с цветя. Органист и цигулар изпълняваха псалми. Зад една задна врата стояха четирима мъже от погребалното бюро. Израженията им бяха професионални и те изглеждаха сякаш всеки момент ще избухнат в плач. Или в смях.
Ковчегът стоеше по-нависоко по средата на пода.
Адажио. Нежни тонове в тишината. Тихи хлипове. Тъгата се вплиташе в музиката.
Бяха скръстили ръцете му, които не бяха наранени, и бяха пъхнали букет полски цветя между пръстите му. Малкото, което се виждаше от лицето му, блестеше през една овална дупка, която бяха изрязали в копринения чаршаф, обграждащ главата му. За да ни предпазят. Трябва да бяха работили дълго върху маскировката. Опитвайки се да пресъздадат вида му с помощта на памук и грим. И все пак той бе неразпознаваем. Това, което лежеше там, не беше татко. Когато докоснах пръстите му, те бяха вдървени и леденостудени.
Спомням си, че си помислих: „Все едно пипаш труп“.
11.
Сутрин е. Светлината е приглушена. Цветовете по склоновете все още не са се събудили.
Вцепенен от умора, седя с лакти, подпрени на перваза. Цяла нощ се взирах в голямата, черна празнота и видях как мракът се разтваря в бледо сияние, гледах танца на прилепите срещу звездите. Откакто се зазори, дребните птици пърхат и цвърчат в клоните на дървото пред прозореца. Подобно стрелкащи се точки, те гонят насекоми високо във въздуха. Долу на двора сиво-черната котка се протяга блажено. Един товарен камион, пиян от съня, подскача леко по пътя, натоварен с плодове и зеленчуци.
Даян замина. Видях я да тръгва. Посред нощ някой занесе куфарите й в минибуса и я откара. В продължение на няколко минути аз следих бавната топка светлина, преди мрака да я погълне.
12.
— Някой път хрумвало ли ти е, че нищо в живота ни не е абсолютно така, както си го представяме?
Той седи в светлината от пламъците пред камината в библиотеката. Вечер е. Един неандерталец със стиснати челюсти и неспокоен поглед ме взе от стаята ми и ме преведе мълчаливо през коридорите на крепостта до това, което Макмълин с прекалена скромност нарича „кътчето за четене“.
Стените в голямата стая са покрити с книги. Хиляди и хиляди стари книги, от пода до тавана; мозайка от жълтеникавокафяви гърбове и корици с красиво изписани заглавия на латински и гръцки, френски и английски. Стаята мирише на прах, кожа и хартия.
Макмълин е напълнил две чаши с шери. Вдигаме наздравица безмълвно. Цепениците в камината пукат и пращят.
Той се покашля.
— Чух, че си говорил с Даян.
Гледам в огъня.
— Грете е нейната майка.
— Така е.
— Имаме много общо, ти и аз.
— Съжалявам, че трябваше да свърши по този начин — казва той. — С теб и Даян. И… всичко.
— Защо се казваш Макмълин? — питам аз.
Той ме поглежда учудено.
— Как би предпочел да се казвам?
— Произлизаш от стар френски род. Защо тогава името ти е шотландско?
— Защото ми харесва звученето му.
— Значи е само прякор?
— Имам толкова много имена.
— Много? Защо? И защо шотландско?
— Това име харесвам най-много. Един от предците ми, Франс II, се оженил за Мария Стюарт, която била израснала във френския двор и имала дълбока връзка с Франция. Сигурен съм, че си си научил урока по история. Преди внезапно да се спомине, той имал авантюра с благородна дама от могъщия шотландски клан Макмълин.
Отпива от шерито. Между нас вибрира мембрана от взаимна несигурност. Макмълин потъва в себе си. Аз самият изпращам погледа и вниманието си на откривателска обиколка из голямата стая.
Накрая не издържам натиска на тишината.
— Защо ме помоли да дойда? — питам.
Погледът му среща моя с игрив проблясък. Сякаш опитва да разбере колко дълго може да разтегли търпението ми.
— Вчера — казва, — ти разказах за пергаментите, намерени от свещеника Беранже Соние при разчистването на старата църква.