Выбрать главу

— И татко, следователно, бил пречка.

— Както се получава винаги, когато двама човека се намерят един друг, но единият принадлежи другиму.

— И затова са го убили?

Учудвам се колко всекидневно прозвучава въпросът ми.

Тя обръща поглед към мен.

Аз продължавам:

— Съучастници ли са били? Само професорът ли е бил? Или и мама е участвала?

Тя стисва зъби.

— Не — произнася толкова тихо, че почти шепне. — Не беше така!

— Кой от тях беше?

— Никой не е убивал баща ти.

— Но…

— Не можеш ли да се отървеш от тази мисъл? Никой от тях не е убил Биргер.

— Значи е било злополука?

— Не.

— Не разбирам.

— Замисли се, Лилебьорн.

Замислям се. Обаче не помага.

Тогава нещо в нея се разкъсва. Сълза се търкулва надолу по бузата й.

— Приятелче — казва, — Трюгве беше онзи, който трябваше да умре през онзи ден. А не Биргер!

— Какво?

— Разбираш ли сега? — Гласът й е раздразнителен. — Трюгве трябваше да умре!

Опитвам да събера мислите си, опитвам да разбера какво дебне под повърхността.

— Разбираш ли какво казвам?

Свивам рамене. Отговарям:

— Не.

— Биргер беше направил нещо с протриващото устройство на рапела. Та Трюгве да падне.

Извърта се настрани. Не може да срещне погледа ми. Сякаш тя носи вината, за всичко.

— Трюгве трябваше да умре онзи ден — казва отново. Кратко, студено. — Точно преди да заминете, Биргер сподели, че мисли да… — Спира. — Нещо с рапела! Не знам какво! Така, че той да… Но аз не вярвах, че той наистина… Никога не повярвах — никога. Никога! — Обръща се към мен, търси с ръка моята. — Баща ти беше този, който се опита да убие Трюгве. И после нещо се е объркало.

Дълго седим и се държим за ръце. Думите са ме напуснали. Само разпокъсани картини: лъскавата, сива скала, въжето, което се нави по насипа долу, воят на мама, купчината дрехи в подножието на скалата, кръвта, стволът на дървото по гърба ми, кората, която ме одра по тила, докато падах.

Чудя се дали мама и професорът са знаели за това през всички тези години.

Грете се унася. Аз излизам в коридора. Сривам се на един стол точно до вратата. Мислите ми са се събрали.

На отсрещната стена, между две врати, преброявам петдесет плочки по вертикала и сто и четиридесет по хоризонтала. Две хиляди и сто сиви плочки. На една алуминиева маса на колела са събрали хербарии от увехнали букети.

Малко по-късно се връщам при нея. Очите й са затворени. Тя лежи неподвижно.

— Грете?

Невидими конци подръпват клепачите й. С усилие те се повдигат.

— Аз съм една стара жилава пръчка — казва тя.

— Родила си дете.

Гледа ме с полузатворени очи. Погледът й претърпява бърза промяна.

— Аз я срещнах — казвам.

Грете се взира нагоре в тавана.

— Тя е добре. Даян. Красива млада жена — продължавам.

Усмивката й идва от дълбочината вътре в нея.

— Най-красивото малко момиченце на света. — Гласът й е така крехък, така тънък. Усмивката й губи от силата си. Тя въздъхва дълбоко: — Аз не бях майката, от която тя имаше нужда. — Тих стон се промъква през устните й. — Нямах любов в себе си. Майкъл — при него беше различно. Мислех, че така ще е най-добре. Тя да остане… при него. И никога да не узнае… за мен.

Започва да кашля болезнено. Иска да каже нещо. Казвам й да мълчи. Устните й се движат. Безмълвно ми разказва нещо.

— Ще остана с теб — казвам тихо.

— Така съм уморена — прошепва.

Милвам ръката й. Тя стене. И ме гледа. Опитва да каже нещо, но тялото й отказва. Продължава да кашля. Дори и кашлянето е без сила. Диша пресекливо и затруднено.

Опитва се да се повдигне на лакти, но пада.

— Почивай си! — прошепвам й и я галя по челото. То е студено и лепкаво.

Минава час…

Държа ръката й. Тя ту се изгубва, ту се връща от съня. От време на време ме поглежда.

Колебливо поставям ръката й на завивката и слизам в столовата, където изяждам един сандвич, опакован в целофан и със същия вкус. Когато се връщам обратно, ръката на Грете лежи по същия начин, по който я оставих. Хващам я отново и я стисвам леко. Усещам, че тя се опитва да стисне моята в отговор.

Така оставаме за дълго. Към края тя диша толкова тихо, че не чувам. Звуците от коридора се процеждат в стаята при нас. Тихи стъпки, приглушен смях, хленчещо дете. Една медицинска сестра вика по друга.