— А ти си Великият магистър!
— Знаеш, че не мога да отговоря на този въпрос — казва той.
— Това не беше въпрос.
— И все пак…
— Милостиви дяволе… — мърморя. — Ти си Великият магистър!
— Можем ли вече да тръгваме и да вземем кивота? — пита той.
Нужно ми е малко време, за да се съвзема. Не е за вярване. Оглеждам го. Дълго. Мистичните черти на лицето. Топлите, мили очи.
— Това е имала предвид Даян — проронвам тихо. — Тя е твоето единствено дете.
Той ме поглежда.
— Тръгваме ли за кивота? — пита отново.
— Няма нужда да ходим никъде.
Той ме поглежда въпросително.
— Той е тук.
— Тук? — поглежда объркан навън в дъжда.
— Искаш ли да видиш октагона?
— Кивотът тук ли е?
— Ела с мен!
Излизаме от колата на дъжда. Промушвам се през една цепнатина в оранжевата пластмасова ограда с табела „ВЛИЗАНЕТО ЗАБРАНЕНО“ и държа мрежата отворена, за да може Макмълин също да влезе. От раздвижването водата започва да капе.
Спирам до шахтата. Макмълин гледа надолу към осмоъгълната основа.
— Октагонът! — проронва само. Изпълнен е с благоговение.
Дъждът е измил пръстта от камъните, които сега стърчат от калта.
— Октагонът! — повтарям аз.
Той е нетърпелив.
— Можем ли вече да намерим кивота?
Скачам вътре в шахтата, клякам и започвам да копая.
Чак сега той разбира.
Макмълин започва да се смее. Първо тихичко. След това високо и ехтящо.
И докато се смее, докато неговият смях се търкаля и бълбука над шахтите и кръпките поле, през завесите от дъжд, аз изкопавам кивота от моето скривалище. На абсолютно същото място, на което го намерихме. Последното, на което те биха търсили.
Земята издава клокочещ звук, когато издърпвам чантата от обграждащата я кал. Внимателно се обръщам и подавам кивота на Майкъл Макмълин. Около нас пръстта и дъждът миришат остро, на безвремие.
3.
С трепереща ръка аз изплитам своята паяжина от спомени.
Отвън, от другата страна на прозореца, на двора в къщата на баба, листата са се вкопчили в клоните на дъба. Сякаш не разбират, че есента скоро ще ги прибере при себе си.
През онази далечна вечер, когато признах на Грете, че съм влюбен в нея, а тя ме отблъсна с толкова нежност и загриженост, че дълго след това аз вярвах, че крие своите дълбоки чувства към мен, аз трябваше да се промъкна от нейния апартамент на „Фрогнер“ до моето общежитие на „Грьонерльокен“ в лекия дъжд. Намокрих се до кости. Все още помня думите й на раздяла. Седеше и държеше ръката ми в своята и я милваше нежно, като майка, която иска да утеши сина си.
„Нищо никога не свършва — каза тя, — то просто продължава по друг начин.“
Мъжете в червения рейндж роувър отпътуваха заедно с Макмълин. Чакаха, когато аз паркирах Бола пред къщата. Изглежда никога не са съвсем далеч.
Преди да тръгне, Макмълин стисна ръката ми и каза, че съм постъпил правилно.
Това беше последният път, когато го видях.
Когато рейндж роувърът се беше изкачил на пътя и червените светлини се изгубиха зад листата на дърветата, аз се заключих и изкачих скърцащата стълба към момчешката си стая.
Разбира се, че са били тук.
Подобно невидими духове са претърсили къщата от мазето до тавана. Без да оставят следи след себе си. Отдавна са махнали нещата на Даян. Но не са безпогрешни. Четирите й копринени въжета висят от колоните на леглото. Може би са помислили, че са мои. И всеки си е помислил нещо за себе си.
4.
Добутвам бюрото до прозореца и изваждам дневника. Дъждовните капки се стичат по запотеното стъкло с резки криволичещи движения. През струйките вода, фиордът изглежда като спокойна река — гладка и студена зад голата горичка.
Кожата ми пари и сърби.
Мисля. Пиша. Думите се разтварят в нищо; думи за събития, които сякаш никога не са се случвали, и за хора, които никога не са живели. Краткотрайни, преходни. Като думите в книга, която си прочел веднъж и си върнал в забравата на лавицата за книги.
5.
Така свърши историята. Или така можеше да свърши. Тъй като всъщност не съществува край. Всичко просто продължава по друг начин. Къде започва и къде свършва един кръг?
След като Макмълин отнесе кивота със себе си в тишината, аз останах в къщата, за да мога, поради липсата на друго обяснение, да събера мислите си. През дните, които последваха, аз чаках някакъв завършек, който никога не се появи. Всяка вечер се надявах, че някой ще почука на вратата — Даян, Макмълин, Лайлуърт, Питър. Или че някой ще позвъни. Но нищо не се случи.