Не след дълго разбирам защо.
Предната част е хлабава. С връхчетата на пръстите изваждам панела и надниквам в електронната бъркотия, която представлява органите, линиите на живота и мозъка на машината. Не разбирам от компютри. И все пак виждам, че някой е махнал хард диска.
Мигновено ме обхваща ярост. Нахлуват в апартамента ми. Идват и си тръгват, сякаш съм им дал ключа за своя живот.
После се успокоявам. Все още имам надмощие. Не са получили онова, което са търсели. Изпълнен от необуздан устрем, звъня на полицията, за да съобщя за влизането с взлом. Веднага след това набирам номера на професор Арнцен.
Той е запъхтян.
— Къде е ковчежето? — изкрещява, когато му става ясно кой звъни.
— Ковчежето? — питам престорено.
— Не се прави, че не… — подхваща той.
Някой му взема слушалката.
— Къде е дяволското ковчеже? — Гласът на Лайлуърт трепери.
— Какво ви кара да мислите, че е в мен?
— Зарежи глупостите! Къде е?
— Ще ви спестя много време, като ви съобщя още сега, че на хард диска ми няма друго, освен лекции, някой и друг започнат стих и компютърни игри забавления.
— Къде е ковчежето?
Затварям. Вземам си още една бира. И се чудя какво ли ще стане сега.
Телефонът звъни. Иска ми се да го оставя да звъни. Нямам желание да говоря с никого. Но той не се отказва. Накрая побеждава с настойчивостта си.
Англичанин. Д-р Ръдърфорд от Лондон. Директор на уважавания Британски кралски институт по археология. Предлага ми пари в замяна на the artefact, който, както разбрал, бил в мен.
— Находката е норвежка собственост — възразявам.
— Петдесет хиляди паунда — парира той.
Петдесет хиляди паунда са много пари. Но не ми и хрумва дори да обмисля да приема. Упоритостта ми никога не се е коренила в здрав разум.
— Вече не е в мен — лъжа.
— Не е ли?
Казвам му, че е било откраднато. Ковчежето е откраднато при влизане с взлом в апартамента ми именно днес.
Д-р Ръдърфорд започва да се обърква. Повтаря ли повтаря, че ковчежето не е било в апартамента ми. Не са го намерили. Съвзема се. По гласа му усещам, че съм посял съмнение: ами ако крадците, които е наел, всъщност са откраднали ковчежето? За да го измамят? Сякаш за да се подсигури пита:
— Сигурен ли сте, господин Белтьо?
О, да, quite sure29. Колебае се. Лъжата ми го е направила несигурен.
— Дали бихте се заинтересували от една размяна? — пита.
— Какво е това, с което бихте могли да ме заинтригувате?
— Мога да ви разкажа какво стана при смъртта на баща ви.
Времето спира рязко. Пред очите ми се преобръщат калейдоскопични картини: скалата, въжето, сипея, кръвта. Попадам във вакуум, където времето не е помръдвало от двадесет години.
Вторачил съм се пред себе си с празен поглед. Бяха изминали много години след смъртта на татко, когато за първи път осъзнах колко малко съм го познавал. Той е един неопределен образ в спомените ми, замислен мъж, който рядко ми обръщаше внимание или ме допускаше до своя свят. Татко затваряше вратите на своя свят и дръпваше пердетата. Няколко пъти бях видял яростта да искри в очите му, но през повечето време той беше мъж, който се прибираше вкъщи от работа или от разкопки, за да изчезне долу в приземната стая, където работеше върху някакъв научен труд, за който говореше неохотно и от който аз никога не видях нищо.
Когато си представям татко, правя го през тогавашния си, детски поглед.
Мама никога не иска да говори за него. Професорът става твърде потиснат. Сякаш не може да понесе мисълта, че неговата любима женичка някога е обичала друг, дълбоко и безрезервно. Налага му се да живее с мисълта, че е бил номер две на опашката за сладкишите.
Обаче тази мисъл не спира да ме учудва: мама е била съпруга на професора двойно по-дълго време, отколкото таткова съпруга.
Татко ми липсва. Но понякога се чудя дали един син може да гледа баща си, без от време на време да се замисля, че между краката на този мъж виси онази торбичка, където някога си бил едно нетърпеливо мърдащо се сперматозоидче, че между тях се клати членът, който се уголемява и изпълва майка ти в своята оскърбителна похот. От време на време не съм съвсем наред. Може ли някой да ми изпрати пластмасовата чашка с розовите хапчета?