Колективността не е за мен. Насилената сплотеност. Мрънкането. Купчината ботуши и обувки в антрето. Чуждото влажно бельо на простора в пералното помещение. Препирните. Дългите следобеди в общите стаи, докато слънчевите лъчи влизат през прозорците. Винаги някой следи какво правиш. Дебне, когато ходиш до тоалетната. Иска да обсъди книга или филм с теб или му се играят карти, или те праща по дяволите, когато го помолиш за един свит фас. Някой, който внимава кога е твоят ред да измиеш чиниите. Нечетливите подписи в списъка до кухненската мивка. Събранията, съпричастността, солидарността, търканията, еротиката, гласуванията, самокритиката. Не са за мен.
Един уикенд, когато пренощувах в спалнята им, Каспър и Кристин се любиха тихо на дюшека на пода до мен. Беше рано сутринта. Стаята беше изпълнена с мека светлина. Правех се, че спя. Те се правеха, че вярват, че спя. Помня приглушените й стонове, движещите се тела, Каспър, дишащ тежко през носа си, звуците, мириса. На сутринта всички се преструвахме, че нищо не е станало.
Те бяха анархисти. Никога не успях да разбера техния бунт. Сега ангажираността им е охладняла. Станали са социалдемократи. Единственото, което разграничава Кристин и Каспър от масите, е една имуществена причудливост, останала от времената на колективното жилище: нямат телевизор. И не искат да имат. Въпрос на принцип е. Аз естествено мога единствено да им се възхищавам.
— Бьорн! — извиква Кристин възторжено и ме издърпва в антрето, докато, усмихвайки се, ме изучава от глава до пети. — Не си се променил изобщо! — казва.
Прегръщаме се. Дълго. Аз също не мисля, че тя се е променила особено. И си спомням внезапно, защо бях влюбен в нея.
На масата в трапезарията Каспър е разпрострял копия на документите, касаещи разкопките в манастира „Верне“. Купчини писма, документи, таблици, схеми, карти; всичките украсени с онази бъркотия от печати и входящи номера, която всяка бюрокрация представя, с цел да оправдае своето съществуване. Има молби и отговори, описания и пояснения, всичко в една блажена смесица от английски и норвежки.
— Чувствах се като един трехолт46, докато правех копията — промърморва нервно Каспър.
Не съм сигурен дали се шегува. Но не мисля, че е така. С годините е станал толкова съвестен. Държавата влияе така на лоялните служители. Започват да се чувстват едно цяло със системата. Сякаш системата — това са самите те. Което не е толкова далеч от истината.
Около нас Кристин се носи като енергична фея. Запалва хиляда малки свещи, които придават на апартамента атмосферата на някой скрит планински манастир в Древна Гърция. Сипва чай в огромни керамични чаши. Постоянно поглежда към мен. Бързи, напрегнати погледи, по които си личи, че очаква от мен да кажа нещо, което да разсее напрежението. Но аз нямам такова намерение. Изпекла е сладки и гофрети. Вътре, дълбоко в нея — зад началника на отдел, зад сексапилната феминистка, зад учения икономист, зад бунтарката, зад красивата изискана фасада, се крие грижовната жена, която мисли за всички.
Издърпвам произволен лист, подписан Каспър Скот. Чета под логото на Дирекцията за управление на културното наследство и националния герб:
„По силата на «Закона за културното наследство» от 9 юни 1978 г., последни поправки от 3 юли 1992 г., на Общността за международни изследвания (ОМИ) с председател Майкъл Макмълин (по-долу наричан «поръчител») се дава разрешение за започване на теренни археологически проучвания под ръководството на професор Греъм Лайлуърт в дефинирания район (НГО/карта, номер 1306/123/003). Плановете попадат под юрисдикцията на властите за опазване на културното наследство и поръчителят се задължава да съблюдава предписанията на упълномощения от компетентните власти местен представител — археолог (инспектор). Търсенето на укрепление попада в спектъра на дейност на Дирекцията за управление на културното наследство (вж Наредба за разпределението на научната работа), но тъй като работата има по-далечна крайна цел, местният клон на археологическия музей (при Отдела за старини, Осло) също получава юрисдикция.“
Някога Каспър пишеше поезия. През 1986 г. публикуваха негово стихотворение в съботния брой на „Дагбладе“. Дълго той мечтаеше да стане писател. Може би можеше да постигне нещо. Странно какво могат да направят обществените институции със способността ти да формулираш това, което те заобикаля.
Има и други документи — относно целите на разкопките, за това как следва да се описват и излагат евентуалните находки, с условията за публикуване на резултатите. Прочитам, че на професор Греъм Лайлуърт — „renowned professor of archaeology, author of numerous text books and scientific papers published by universities worldwide“ — е възложена ролята на научен ръководител на разкопките. Чета за вероятността да бъде намерено укрепление с прилежащите му казарми. Прочитам одобрението от професор Арнцен върху повечето документи, включително и за моята компетентност като инспектор и регистрирам печата и нечетливия подпис на ръководителя на института, директор Франк Виеста.
46
Арне Трехолт — бивш норвежки социалдемократ; дипломат, обвинен в държавна измяна и шпионаж в полза на Съветския съюз и Ирак. Името му се е превърнало в нарицателно в Норвегия. — Б.пр.