— В такъв случай трябва да си чувал и за слуховете около Рен льо Шато — питам аз.
Той сбърчва чело.
— Честно казано, не съм сигурен. Това ли беше мястото, където са открили някакви пергаменти при реставрирането на църквата?
Въздъхвам.
— Защо аз съм единственият, отсъствал от интересните лекции?
Каспър се засмива.
— Може би, защото беше зает да тичаш след професорките?
Страните ми се обливат в руменина. Кристин поглежда Каспър укорително. Аз, естествено, разбирам какво иска да каже.
— Какво знаеш за ОМИ? — питам и се опитвам да скрия изчервените си страни с ръце.
— Не много. Започнах да ги проверявам, докато обработвахме молбата им. Организация със седалище в Лондон. Имат връзка с Кралското географско дружество и Националното географско дружество и други подобни. Както и с всички университети и научни среди по света. Финансират интересни проекти по цялото земно кълбо. С идеална цел.
— Идеална цел? Ха? — Кристин се смее. — В изследователската работа няма добри феи.
Разказвам им за Q. И за Евангелието от Тома.
След това си говорим най-вече за миналото. За нас самите. Дори и за специалисти теориите ми могат да се окажат в повече. Оставям ги, когато Кристин се захваща с вечерята. Дроб в сметанов сос. Добър апетит!
4.
Полицаят е висок, слаб и изпълнен с постоянна подозрителност. Кожата му има нездрав вид, а очите му са леко изпъкнали, сякаш е бил издърпан някак прекалено бързо от дълбокото на сушата. Главоч47.
Когато ме погледне, мисля си, че едва ли особено много неща убягват на тези очи, дори и когато са затворени. Устните му са стегнати, властни. Но всеки път, когато казва нещо, прави го с пискливия си глас като на евнух, което обяснява защо работи в криминалния отдел, а не на улицата сред гадните бандити. Със себе си носи голямо черно дипломатическо куфарче и го следва ентусиазиран подчинен, който вече две минути седи и четка вратата ми с четчица за грим.
Когато съобщих за влизането с взлом, позволих си волността да намекна, че представлявам Университета в Осло. Както и че проникването в дома ми може да има връзка с престъпление заради предмет на културното наследство, към което вестниците със сигурност биха проявили интерес. Подобни неща обикновено помагат. Дори не бях успял да закача ветроупорното си яке, когато те позвъниха на вратата. Сякаш бяха седели в колата и бяха чакали да се обадя.
По заобиколен път, тъй като полицаят е от онзи тип ченгета, склонни прибързано да изтълкуват хипотезите ми като параноични конспиративни теории, обяснявам, че може би крадците са мислели, че хард дискът на домашния ми компютър съдържа информация за откритието на едно над 800-годишно златно ковчеже.
Полицаят подсвирва. Нещо, което е на 800 години трябва да е старо, а за него всичко старо е и скъпо, особено ако е много старо, както например на 800 години, а на всичко отгоре и златно.
— Вярно? — Той не изглежда да вярва, че говоря истината. — Можете ли да разкажете нещо повече за това ковчеже?
Бегло, тъй като не искам да разкривам прекалено много, но същевременно искам той да ми повярва, разказвам за разкопките в Йостфол. Той слуша внимателно. Изважда бланка, която попълва с химикал. Изчерпателен е. Почеркът все още би предизвикал похвала от учителката по норвежки. Една по една преминава точките в списъка си. Задава точни въпроси. Всеки път, когато ме погледне, чувствам се като списък с отговори, пълни с грешки.
— Каква роля изпълнявате вие в разкопките при манастира „Верне“? — пита.
— Инспектор съм. Разкопките се ръководят от английски професор археолог. Аз представлявам норвежките власти, отговорни за опазването на културното наследство. Знаете, формалностите са важни — добавям в опит да го спечеля на своя страна. Същевременно осъзнавам, че не съм му казвал, че разкопките се извършват в манастира „Верне“.
— Има ли някой друг, освен вас, ключ от апартамента? — пита служителят с четката за грим.
— Майка ми — отговарям и добавям наум: и доведеният ми баща.
— Вратата не е разбивана — казва той.
— Това ковчеже — изписква шефът му — ценно ли е само по себе си?
— Много.
— Къде е то в момента?
Колебая се. Полицай е, и някакъв мисловен рефлекс ме кара да кажа истината. Но нещо друго ме възпира.
— В трезора на университета — лъжа.
— Аха? — Издава долната си челюст напред и поема въздух между зъбите и горната челюст с клокочещ звук. След това издишва; мирисът на водорасли, който усещам в дъха му трябва да се дължи на някакво самовнушение.