Отварям им вратата и оставам там, докато асансьорът не тръгва надолу. От балкона ги проследявам с поглед как вървят към колата си. От апартамента на Рогерн отдолу се носи тътнещ басов ритъм.
За да бъде едно престъпление такова, изисква се нарушение на закона, жертва. В този случай липсва и едното, и другото.
Хванат съм в капан от противоречия. Опитвам се да предотвратя престъпление, което, както от гледна точка на наказателното право, така и практически погледнато, не е извършено. Престъпление, при което няма жертва. Престъпление, което, ако трябва да съм честен, не би навредило на никого. Единственото, което оправдава намесата ми, е Законът за културното наследство. Техническа подробност, сбор дремещи параграфи. Ковчежето не е ничие притежание. Лежало е в земята в продължение на 800 години, подобно на неоткрит диамант, дълбоко вътре в цепнатината на някоя скала, подобно на скрита златна жилка. Можеше да лежи там още 800 години, ако професор Лайлуърт не беше знаел къде да копае.
Иронията всъщност се крие в това, че аз съм този, който нарушава закона.
5.
Вечерта, светла и мека, е изпълнена с тихо щастие. Над живия плет от блестящ котонеастър са надвиснали облачета от мънички комари. От пръскачките идват леки пръски вода. Паркирам Бола върху дама, нарисувана с тебешир, в сянката под един купол от листа. През вдигнатия гюрук вдишвам аромата на прясно окосена трева, храна, приготвена на грил и здрач.
Вървя нагоре по тясна алея и отварям портата от ковано желязо, пантите на която някой трябва да е смазал. Чакълът хрупа под краката ми. Изкачвам стълбите, покрити с шистени плочи. Звънецът издава едно дълбоко и изпълнено с достойнство „Динг-донг“, като в средновековна катедрала. Минава известно време, преди той да отвори. Поглеждам часовника си. Седем без нещо. Е, все пак има да прекоси доста бални зали.
Облечен е в халат с монограм на горния джоб. Сресал е сивата си коса с вода. В ръката си държи чаша коняк. Не продумва и дума. Гледа ме учуден.
Знае. Виждам го в погледа му. Знае за ковчежето. Както и за всичко случило се.
— Бьорн? — възкликва накрая. Сякаш чак сега е осъзнал кой съм.
— Yes, sir! Пред вас!
По една или друга причина се чувствам като закъснял куриер или неизпълнителен слуга. Казвам:
— Трябва да говоря с теб.
Пуска ме. Дъха му мирише на „Мартел“48. Затваря вратата след мен. И заключва.
Никога не съм срещал съпругата на директор Франк Виеста, но често съм разговарял с нея по телефона. Винаги звучи на прага на истерията. Дори и да се обажда само във връзка с вечерята. Сега стои по средата на килимчето в преддверието, напрегната, с ръце, скръстени пред гърдите. Тя е двадесет и пет години по-млада от него и е все още красива жена. Не спира да ме изумява как надарени и привлекателни студентки се влюбват в застаряващите си преподаватели. Естествено, аз трябва да съм последният, който да я съди.
Как ли прекарва дните си в бялата къща насред огромната градина? Погледите ни се залепят един за друг за секунда или две и това е цялото време, което ми е необходимо, за да проникна в нейния свят на разкаяние, скука и горчивина. Усмихвам й се учтиво, докато Виеста ме превежда покрай нея. Тя се усмихва в отговор. Усмивка, която лесно би ме накарала да повярвам, че ме харесва.
По стените са окачени графики на Есполин Йонсон и акварели в ярки цветове с нечетливи подписи. Преминаваме покрай малка стая, която Виеста обикновено нарича „Библиотеката“. Един полилей звънти приятно.
Кабинетът му е точно такъв, какъвто съм си го представял. Препълнени лавици. Махагоново бюро. Кафяви картонени кутии и прозрачни найлонови пликове с артефакти. Глобус. Там, където някога трябва да е стояла някоя разпадаща се пишеща машина „Ремингтън“, сега е направил място за един изискан персонален компютър „iMac“.
— Моята бърлога — произнася той смутено.
През прозореца има изглед към ябълковата градина и към съседа от другата страна, който изглежда така, сякаш се казва Пребен, и който с усмивка праща по дяволите астматиците и парниковия ефект, трупайки листа на купчина за горене.
Директор Виеста придърпва един стол с висока облегалка и украсен с драконови глави, за да седна. Самият той сяда зад бюрото.