— Доколкото разбрах, ще имаш гости — отвръщам.
Той заобикаля бюрото и поставя ръка на рамото ми.
— Имай ми доверие. Предай ковчежето. Те не са мошеници. Нямат лоши намерения. Имат своите основания. Повярвай ми! Имат си причини. Тази игра не е за такива като нас.
— Такива като нас?
— Такива като нас, Бьорн.
Изпраща ме до антрето, през цялото време с ръка на рамото ми. Може би обмисля да ме задържи със сила. Но когато отблъсвам ръката му, той не се възпротивява. Остава на вратата, гледайки след мен, докато аз бързам да си тръгна.
Зад едно перде на един от прозорците на втория етаж — убеден съм, че трябва да е спалнята, жена му маха с ръка. Слизайки към Бола, си представям какво би било да ми махаше приканващо, а не за довиждане. Невинаги съм еднакво здраво стъпил на земята.
6.
Бяла стая, четири на три метра. Едно легло. Маса. Шкаф. Прозорец. Врата. В продължение на шест месеца това бе целият ми свят.
Първият път, когато бях в клиниката, не се показвах извън стаята си. Дълго седях на леглото или на пода и се клатех, с лице между краката и ръце върху главата. Не можех да срещна погледите на санитарите, които ми носеха лекарствата в малки прозрачни пластмасови чашки. Погалеха ли ме по косата, свивах се подобно на морска анемона.
Всеки ден, по едно и също време, ме водеха при доктор Уанг. Той седеше на един стол и говореше мъдро. Никога не го поглеждах. Изминаха четири седмици, преди да вдигна поглед и да го погледна в очите. Той все така си седеше, говореше. А аз слушах.
След пет седмици го прекъснах:
— Какво не е наред с мен?
— Човек трябва да се вгледа назад в детството си — обичаше да казва той.
Много оригинално.
— По време на детството си човек се оформя като личност — обясняваше. — Тогава емоционалният ти свят се оформя в мозъка.
— Аз бях щастливо дете — отговорих.
— Винаги ли? — попита доктор Уанг.
Разказах му как съм израснал като разглезен принц в дворец от пурпур и коприна.
— Никога ли не се е случвало нещо лошо? — пита той.
— Никога — лъжа.
— Биеха ли те? — пита отново. — Насилваха ли те? Възползваха ли се от теб сексуално? Затваряли ли са те в тъмни помещения? Говорели ли са ти грубо? Тормозели ли са те?
Хленч, хленч, хленч.
Пред кабинета му, на стената в коридора висеше часовник. Тиранията на времето. Всички часовници по света са се съюзили в една тиктакаща общност. Но онзи часовник беше различен. Той се управляваше дистанционно чрез радиовълни от един атомен часовник чак в Хамбург. Можех да наблюдавам с часове обиколките на секундарника по циферблата.
През ранното лято на тази година потърсих отново доктор Уанг. Търсех помощ, за да се справя с няколко спомена, които се бяха прокраднали под прикритието на нощта. Обстоятелствата около смъртта на татко. Всички малки странности, които не разбрах съвсем добре като дете. Всеки малък епизод е нишка в заплетена мрежа. Докторът беше доволен, че най-накрая разказах какво се беше случило онова лято, когато татко умря. Нещо трябва да се беше отключило в мен.
Той каза, че сега разбирал повече.
— Радвам се за теб — казах му аз.
Именно доктор Уанг ме посъветва да запиша спомените си.
— Всичко става по-реално по този начин — каза той. — Виждаш по-ясно, сякаш се връщаш назад във времето и преживяваш всичко отново.
— Добре — казах аз.
И започнах да пиша.
7.
Когато бях дете и някой ме наречеше „бледолик“ или ме уцелеше с камък по главата, мама бе онази, при която търсех закрила.
Паркирам Бола на застланата с ръждивочервен камък алея към къщата. От отворения прозорец на всекидневната струи топла светлина и музика от Прокофиевия „Ромео и Жулиета“49. Зървам мама, докато тя поглежда навън. Фея, обвита в сияние.
Би било нечестно да твърдя, че майка ми се е опитала да ме забрави или отблъсне. Но любовта й бе заменена от далечна, изпълнена с внимание загриженост. Кара ме да се чувствам като някой обичан роднина на ваканция в старата родина.
Стои на вратата, докато се изкачвам по стълбите.
— Закъсня — казва. В гласа й долавям мек звън, който казва, че е вечер, че през целия ден тя се е наливала, а след като професорът се е прибрал вкъщи, е замезила с малки питиета.
— Трябваше да се погрижа за някои неща.
— Знаеш, че винаги вечеряме в седем и половина!
49
„Ромео и Жулиета“ — балет по музика на руския композитор Сергей Прокофиев (1891–1953). — Б.пр.