— Да? — отговаря един глас.
Затварям.
Рогерн сяда на дивана и свива цигара.
— Дойдоха преди няколко часа.
Хвърлям се на един стол.
— Благодаря, че ме чакаше.
Завива цигарата с жълтите върхове на пръстите си. Навлажнява лепилото на хартийката, завърта я за последно между пръстите си и пали.
— Не знам какво да правя — казвам.
— Ми обади се на ченгетата тогава — предлага Рогерн ухилен.
Чакаме на прозореца, докато полицейската кола завива от Рингвайен и приближава блока ни.
Рогерн остава в апартамента си, докато аз посрещам полицаите на стълбището на десетия етаж. Те са млади, сериозни, властни. И идват от Сунмьоре. Подавам им ключа и оставам на входа. Ясно е, че Оперативната централа не е свързала спешния телефон с разследването, което тече около мен. Това най-вероятно ще се случи чак рано сутринта, когато някой от криминалния отдел разлисти регистъра.
След няколко минути излизат.
Трима са. Единият е як, с упорито изражение в очите. Моят приятел Кинг Конг.
Другият е изискан господин с костюм и маникюр.
Третият е професор Греъм Лайлуърт.
И тримата спират рязко, когато ме виждат.
— Седяха и чакаха — съобщава полицаят. — Във всекидневната. Познавате ли ги? — Тонът му е объркан, леко обвинителен, сякаш аз съм виновен, че са били в дома ми.
Гледам дълго всеки от мъжете. После поклащам глава.
— Англичани са — казва той. И чака обяснение, което никога няма да получи от мен.
Очите на професор Лайлуърт са присвити и дълбоки.
— Ще съжаляваш за това — изръмжава той.
Полицаите ги избутват към асансьора. Грубо. Въпреки че и тримата се движат доброволно.
След това затварят вратата на асансьора.
9.
Когато разбере, че е невъзможно да се измъкне, насекомото прибира крака и се прави на умряло. Понякога и аз чувствам същата нужда.
Страхът и неуспехите имат парализиращ ефект върху всеки. В мен в този момент настъпва нова и неочаквана реакция: вбесявам се. Излизам извън себе си. Също като насекомото се правя на умрял, но само за кратко. След това искам да изпълзя на сигурно зад някое стръкче трева и да събера сили и смелост.
От толкова дълго гледам Рогерн, че той се смущава.
— Мога ли да пренощувам при теб? — питам.
Не съм нито смел, нито безразсъден. Те ще се върнат. Скоро ще станат нетърпеливи и сърдити.
— Естествено.
— Ще направя едно пътуване в чужбина. Тръгвам утре сутрин.
Рогерн не е от хората, които се ровят в чуждите работи и разпитват.
Слизаме в тях. Пита дали съм уморен. Не съм. Очите ми са широко отворени. Пуска едно СД „Металика“, донася няколко бутилки бира от хладилника и запалва черна свещ, миришеща на парафин. Седим заедно и пием бира, слушаме „Металика“ и чакаме да се зазори.
III.
Любовникът
1.
Аз съм от мъжете, които събуждат по-скоро инстинктите у една жена, отколкото нейното желание. В мен жените виждат изгубения си син.
Когато бях на двадесет и една, една неделя мама ме помоли да отида на гости да поговорим за нещо. Бяхме сами в голямата къща. Професорът и брат ми бяха изпратени да се разходят. Мама беше изпекла сладки и беше сварила чай. От кухнята се прокрадваше ароматът на печено месо и кисело зеле. И блюдо сирене за мен. Мама ме сложи да седна на дивана, а тя самата седна на стола срещу мен. Постави ръце в скута си и ме погледна. По зачервените й очи разбрах, че се е подкрепяла с питиета цяла сутрин. Беше необикновено красива. Помислих, че ще ми каже, че лекарите са й открили тумор и й дават половин година живот.
Тогава тя ме попита дали съм хомосексуалист.
Трябва дълго да го беше обмисляла. За мама албинизмът бе нещо незабележимо. Не мисля, че някога е подозирала какъв социален недъг е за един червеноок албинос да трябва да се състезава за момичешкото благоволение с момчетата със загоряла кожа, сини очи и царевичноруси коси.
Спомням си усмивката на облекчение, която прекоси лицето й, когато я уверих, че ме привличат момичета. Не си направих труда да добавя, че те се чувстват привлечени от мен в значително по-малка степен.
Често се чудя кой от двама ни несъзнателно затвори плъзгащата се врата между животите ни. След смъртта на татко тя сякаш не искаше да знае за мен. Чувствах се като някакъв болезнен спомен, като плаваща котва в живота й и послушно си отредих ролята на отхвърления, патетичния нещастник, който не иска да се натрапва там, където не е желан. Някой със сигурност ще реши, че съм бил несправедлив към нея. Опитах ли някога — дори един-единствен път — да се поставя на нейно място? Мислил ли съм някога как нейният живот се е разпаднал и тя се е опитала да го закърпи отново с помощта на алкохолизирани преструвки и любовта към мъжа, който взе онова, което можеше да вземе?