„Моля, обадете се на г-жа Грет Лидвойен незабавно!
Линда (рецепция), четвъртък 14:12 ч.“
— Вие ли сте Линда? — питам момичето на рецепцията.
— Съжалявам! Смяната на Линда свърши в три часа.
Тогава Линда трябва да е била дългокраката мацка, която обслужваше рецепцията, когато се регистрирах. Linda the foxy ferret. Може би има много добри качества. Сигурно е мила и любяща. Красива е. Попаднал в опитните ръце на някой мъчител, едва ли бих отрекъл, че дупето й привлече погледа ми. Но правописът не е от силните страни на Линда.
Със съобщението и магнитната карта в ръка се качвам по стълбите и си отключвам стаята.
Набирам номера и оставям телефона да звъни дълго.
Звуците, идващи от другата страна на прозореца, са придобили различен характер от онези по-рано през деня. Автобус или по-скоро товарен камион кара стъклата на прозорците да вибрират. Седя на леглото. Слънчевата светлина се стича надолу по тапета. Изхлузвам обувките си, издърпвам чорапите и масажирам ходилата си. Между пръстите ми има пухчета.
В другия край някой вдига слушалката. В продължение на един дълъг момент е тихо.
— Грете? — питам.
— Ало? — Гласът на Грете. Далечен. Потиснат.
— Бьорн е.
— О!
— Току-що получих съобщението ти.
— Да — въздъхва. — Не исках да… — въздъхва пак.
— Грете? Има ли нещо?
— О? Не, нищо.
— Звучиш така далечно.
— Заради… лекарствата е. Можеш ли да позвъниш по-късно?
— Разбира се. Пишеше, че е спешно?
— Да. Но аз… Не е съвсем удобно.
— Грете? Кой е Чарлз де Уит?
Започва да кашля. Пристъпът е хриптящ. С трясък оставя слушалката на масата, а аз си въобразявам, че чувам как някой я тупа по гърба. След известно време тя вдига слушалката и изшептява:
— Можеш ли да се обадиш по-късно?
— Грете. Зле ли ти е?
— Ще… премине.
— Има ли някой при теб?
Тя не отговаря.
— Трябва да позвъниш на лекаря си! — казвам й.
— Ще… се… оправя.
— Кой е при теб?
— Лилебьорн, не… мога… да говоря… Точно сега.
И затваря.
Начинът, по който израснах, ме е направил внимателен. Един затворен в себе си албинос се учи да възприема пулсирането на езика. Дори и през телефонната линия, простираща се от „Бейсуотър“, Лондон W2, до улица „Томас Хефтиес гате“, 0264 Осло, с помощта на подземни кабели и телекомуникационен сателит в орбита, усетих страха на Грете. Тя лъжеше.
Лягам върху леглото и включвам телевизора. С дистанционното жонглирам между каналите.
След час отново се обаждам на Грете. Тя не отговаря.
Вземам бърз душ и доглеждам края на един много стар епизод на „Старски и Хъч“ преди да избера номера отново. Оставям го да звънне двадесет пъти.
В продължение на един час чета от монографията, която татко е написал заедно с Де Уит. Не става за приспивателно. Тезите им са толкова смели, че не съм сигурен дали са напълно сериозни. Възможно най-опасната последица от откриването на Кивота на свещените тайни би била промяна в обществения ред, твърдят те, преди с присъщата на учения предпазливост да изложат толкова много съмнения, че изказването да стане безсмислено.
Докато прелиствам, към 232 страница, измежду страниците изпада лист от писмо. Писано на ръка. Датата е 15 август 1974 г. Писмото не е подписано. И не става ясно към кого е адресирано. Първо решавам, че е от татко. Почеркът е същият като неговия. Но тогава не може да е вярно? Ако оставим настрана факта, че разпознавам камшичетата под „д“-ътата и „з“-ътата и чертичката над буквата „т“. В писмото той описва плановете за експедиция в Судан. Това, което не разбирам, е защо едно писмо от татко би се намирало в книга, която в продължение на 25 години е стояла на лавица в дома на Грете Лид Вьойен.
Има нещо странно в нощите.
За мен нощта е време, което предпочитам да прекарам в сън. Тъмнината притежава свойството да уголемява всичко. Чувствам се по-зле. Тривиалностите на ежедневието започват да се въртят наоколо и изгубват всякакви пропорции.
Би трябвало да съм изморен. Би трябвало да съм скапан. Но лежа с широко отворени очи и се взирам в мрака на хотелската стая. Долу по улицата се процежда един безспирен поток от коли. Някакви туристи вдигат наздравици с приповдигнато настроение. Мисля за Грете. И за ковчежето, което съм скрил у Рогерн. Мисля за професор Лайлуърт и професор Арнцен, и за Чарлз де Уит и Майкъл Макмълин. Мисля си за татко. И за мама.