Преди известно време четох във вестника дописка за международна група астрономи, открили небесно тяло, което излъчвало материя, привидно движеща се със скорост по-голяма от тази на светлината. Новината за това откритие се превърна в сензация на научния конгрес „Коспар“ в Хамбург, но за вестниците нещо толкова абстрактно като скоростта на светлината естествено не беше от такова голямо значение, така че не се писа много по случая. Ставаше дума за група астрономи, които с помощта на радиотелескоп открили мистичното небесно тяло на 30 000 светлинни години от Земята. Доста надалеч, с две думи. Ако това наблюдение е вярно, то бомбардира най-абсолютната граница на природните закони — скоростта на светлината. Перспективите са главозамайващи. Затова и не бе отразено кой знае колко от медиите.
Преминаваме през Слънчевата система и навлизаме дълбоко навътре в Космоса, покрай Проксима Кентавър67 и мъглявината Андромеда68, към неговото бюро. Движенията ми са накарали галактиките да затреперят и да се залюлеят на найлоновите си конци.
— Доколкото разбирам, ще се срещнете с Чарлз де Уит по-късно този следобед? — пита той колебливо.
— Боже мой, та вие знаете всичко!
Мърморейки нещо нервно под носа си, Уинтроп се настанява в забележително висок стол. Аз потъвам в един също толкова забележително нисък. Все едно съм седнал на пода. Мисля си в един от моите постоянно връщащи се пристъпи на чиста злоба, че зад лъснатото до блясък бюро, дори и един клоун може да се въздигне до Бога.
— Мистър Балто! — възкликва въодушевено той, люлеейки се на стола си и пляскайки с ръце, сякаш е чакал този ден много години. — Значи… с какво можем да ви бъдем полезни?
— Търся информация.
— Това разбрах. И какво ви води в Общността за международни изследвания? И то при Майкъл Макмълин? Да, както знаете, него го няма.
— Открихме нещо.
— Нима?
— И аз вярвам, че Макмълин знае за него.
— Наистина? Какво открихте?
— Мистър Уинтроп — казвам с преувеличена вежливост, — нека не си говорим глупости.
— Моля?
— И двамата сме интелигентни мъже. Но и двамата не ни бива като актьори. Да приключим с този театър!
Настроението му претърпява почти незабележима, но все пак доловима промяна.
— Няма проблем, господин Балто. — Гласът му е охладнял и е станал делови, мнителен.
— Вие, естествено, знаете кой съм — продължавам.
— Асистент сте в Университета в Осло. Инспектор от норвежка страна при разкопките на професор Лайлуърт.
— Тогава, разбира се, знаете и какво сме открили?
Той повдига рамене. Уинтроп е човек, който се чувства зле, когато е подложен на стрес.
Помагам му:
— Намерихме кивота.
— Това знам. Наистина невероятно!
— Какво можете да ми разкажете за мита за Кивота на свещените тайни?
— Не много, опасявам се. Аз съм астроном, не историк. Или археолог.
— Но знаете мита?
— Повърхностно. Като ковчега на завета. Кивотът на свещените тайни? Някакво послание? Някакъв ръкопис? Толкова горе-долу знам.
— И, естествено, знаете, че именно кивотът е бил онова, което е търсил Лайлуърт?
— Мистър Балто, общността не се занимава със суеверия. Не мисля, че Лайлуърт се е надявал да намери някакъв кивот.
— А ако всъщност не става въпрос за някакво суеверие? А ковчеже от злато?
— Мистър Балто… — въздъхва той неодобрително и повдига двете връзки с наденички. — Взели ли сте със себе си… артефакта? Тук? В Лондон?
Млясвам с език в отрицание.
— Надявам се, че се намира на сигурно място? — пита той.
— Разбира се.
— За пари ли — изрича отвлечено, — става въпрос?
— Пари?
Понякога загрявам бавно. Той ме гледа право в очите. Аз съм се вторачил в неговите. Има сиво-сини очи и доста дълги мигли. Опитвам се да прочета мислите му.
— Каква сума си представяте? — пита.
В същия момент разбирам откъде познавам гласа му. Говорих с него по телефона. Преди два дена. Когато се представи за доктор Ръдърфорд от Британския кралски институт по шибана археология.
Започвам да се смея. Той ме гледа объркано. След това се включва с клоунския си смях. Така седим и се кикотим, изпълнени с недоверие един към друг.
Зад нас, в срещуположния край на Вселената, се отваря врата. Един ангел докръжава до нас, носейки сребърен поднос с две чаши и порцеланова кана за чай. Без да каже дума, напълва чашите и изчезва.
67
Проксима Кентавър — червено джудже, вероятно част от системата Алфа Кентавър, най-близката до Слънцето звезда. — Б.пр.
68
Т.е. галактиката Андромеда (преди 1924 г. мъглявини са наричани всички светещи обширни, неподвижни астрономически обекти, включително звездни купове и галактики, за които е било ясно, че не са звезди). — Б.пр.