— Заповядайте — казва Уинтроп.
Пускам бучка захар в чая си, но без мляко. Уинтроп прави точно обратното.
— Защо отказвате да предадете артефакта? — пита ме той.
— Защото находката е норвежка собственост.
— Чуйте сега — подхваща той раздразнено, но се спира. — Мистър Балто, не е ли професор Арнцен ваш началник.
— Да.
— Защо не съблюдавате нарежданията на началника си?
Нареждания, наредби, декрети, заповеди, постановления, закони, правила, инструкции, предписания… За повечето британци около всички правила в живота витае някакво усещане за сигурност. Но всичко това кара моето същество да се бунтува.
— Нямам му доверие — отговарям.
— Нямате доверие на собствения си доведен баща?
Тръпки минават надолу по гърба ми. Дори и това са разбрали.
Уинтроп премигва и цъква с език. Има набито око.
— Кажете ми, мистър Балто, нали не страдате от някаква параноя, че сте преследван?
Не би ме учудило, ако е чел медицинския ми картон. И дневника. Понякога дори и параноиците могат да имат право.
— Какво има в ковчежето? — питам.
— Както казах, мистър Балто, позволете ми да ви припомня, че е ваш дълг да предадете нещо, което не е ваша собственост.
— Ще го предам.
— Прекрасно!
— Веднага, щом разбера какво съдържа то и защо толкова много хора са така дяволски решени да го изнесат контрабандно от Норвегия.
— Мистър Балто, колко сте искрен!
— Бях инспектор при разкопките!
Уинтроп млясва с устни:
— Точно така. Но никой не ви е казал какво търсеха те в действителност?
Колебая се. Разбирам, че сега иска да ме направи част от нещо, което не бива да знам. Но и знам също, че най-вероятно ще ми сервира някоя добре скроена лъжа, някоя увлекателна лъжлива следа.
— Картата на някое съкровище? — предполагам аз.
Веждите му оформят две перфектни V-та, обърнати надолу:
— Карта ли, мистър Балто?
— Били ли сте скоро в Рен льо Шато?
— Къде? — поглежда ме невинно.
Опитвам се да го произнеса по-добре:
— Рен льо Шато! Знаете, средновековната църква? Картите на съкровища?
— Съжалявам. Наистина не знам за какво говорите.
— Тогава сигурно вие можете да ми разкажете какво е било онова, което всъщност са търсили?
Размърдва се неспокойно, снишава глас.
— Имаха теория.
— Теория?
— Нищо повече. Само теория.
— Която разглеждаше?
Уинтроп прави някаква странна гримаса, която може би бе замислена да изразява задълбоченост, но която в същността си изглежда просто като странна гримаса. Продължава:
— Не е ли изумително, че древните цивилизации изобщо не са били толкова примитивни, колкото би си помислил човек?
— Може да се каже.
— Притежавали са знания, както в технологично, така и в интелектуално отношение, които хора в техния стадий на развитие изобщо не е трябвало да притежават. Познавали са Вселената по-добре от много от днешните любители астрономи. Владеели са абстрактна математика. Били са отлични инженери. Практикували са медицина и хирургия. Показвали са невероятно добро разбиране за разстояние и пропорции, геометрия и перспектива.
Гледам го изучаващо, опитвам се, изучавайки изражението и очите му, да прочета онова, което се крие между редовете.
— Например, питали ли сте се някога защо са били построени пирамидите?
— Всъщност не.
— Значи знаете защо?
— Не са ли погребални камери? Онова, което щяло да пренася величието на фараоните в бъдещето?
— Представете си Хеопсовата пирамида, мистър Балто. Какво е накарало една примитивна цивилизация да се захване с такъв неописуемо голям проект преди почти пет хиляди години?
— Не са имали с какво друго да се занимават в пустинята по това време — изтърсвам.
Той ме възнаграждава с лек смях.
— Лансират се много теории. Да вземем най-известната от величествените погребални камери. Тоест, Хеопсовата пирамида. Издигала се е на сто четиридесет и четири метра, когато е била издигната от египетския фараон Хеопс от четвъртата династия. Археолози и иманяри са открили камерата на царя, тази на царицата, шахти, галерии, тесни проходи. Всички пространства, които сме изучили, представляват около един процент от обема на пирамидата. Следите ли мисълта ми?