Обаждам се отново на Каспър и го моля за още една услуга. Моля го да ми напише препоръка за стаж в института „Шимър“. Молбата ми е задвижена от чист импулс. Но имам някакво неопределено чувство, че това може да бъде от полза. Каспър дори не пита защо. Обещава да изпрати препоръката на следващия ден. По телефакс. С клеймото и печата на Дирекцията за управление на културното наследство. Тогава те естествено ще отворят всичките си врати, чекмеджета и шкафове за един толкова любопитен тип от Норвегия.
12.
Не ми е особено лесно да се направя красив.
Жените могат да правят чудеса с грим. Невзрачните стават красиви. Красивите стават неустоими. Мъжете могат да си направят прическа, да направят кожата си бронзова с фон дьо тен, да си пуснат брада. На моята външност не действа нищо.
При специални случаи аз компенсирам с облекло.
Тази вечер си слагам сиви боксерки „Калвин Клайн“, костюм „Армани“, бяла риза, копринената вратовръзка с ръчно рисувани лотосови цветове, черни чорапи, кожени обувки. Ръкавите на ризата закопчавам със златни ръкавели.
От яката надолу не изглеждам толкова зле.
Наплисквам страните си с тоалетна вода за след бръснене „Юван“. Слагам гел на перчема. Когато бях по-млад, опитвах да почерня съвсем мъничко безцветните си мигли и вежди със спирала, която отмъквах от мама. Вече не го правя.
Излизам в антрето и се оглеждам изпитателно в голямото огледало.
Със сигурност не приличам на гръцки полубог. Но не съм и толкова зле.
Разпечатвам опаковката „Чо-Сан“ и откъсвам един кондом от лентата. Аз съм един вечен оптимист. А долу в панталоните ми има един, който се надига и се надява.
Линда от рецепцията ме оглежда, когато й давам магнитната карта.
— Елегантен сте, мистър Балто — казва одобрително.
Дали е извратена? Възбужда ли се от албиноси? Linda the libidinous lily77.
— Не знаех, че сте тук — продължава. — Приех съобщение за вас. — Подава ми бележката. Чарлз де Уит е звънял. — Моля свържете се възможно най-скоро.
— Кога се получи съобщението? — питам.
— Забравила ли съм да запиша? Ooops, so sorry!78 Преди няколко часа. Не, повече. Веднага след като застъпих на смяна. Около четири часа, може би. — Усмихва се с кокетна извинителна усмивка, би трябвало да разбера, че тя има по-голямо призвание на този свят от това да помни кога е приела съобщение за някакъв надут албинос на рецепцията в хотел от средна класа в „Бейсуотър“.
Поглеждам часовника. Седем и половина.
Качвам се в стаята и позвънявам на Лондонската географска асоциация. Отговаря нощният пазач. Кисел е. Току-що е станал. Никога не е чувал за Чарлз де Уит, трябва да позвъня в работно време. Моля го за всеки случай да провери списъка с вътрешни номера. В слушалката се чува трясък, когато той я захвърля на масата. Чувам го как прелиства. На заден план долавям гласа на истеричен спортен коментатор. Връща се обратно. Така е, както ми е казал, не е открил никакъв Де Уит в списъка с телефонни номера, трябва да позвъня в работно време.
В указателя намирам само един Де Уит, Джоуселин, на „Протъроу роуд“. Избирам номера.
— DeWitt residence79 — изрича гласът на жена от негроидната раса.
Представям се и питам дали мога да говоря с Джоуселин де Уит. Не е тя. Госпожа Джоуселин не е вкъщи, разговарям с икономката.
— Може би и вие можете да ми помогнете. Дали това случайно е семейството на Чарлз де Уит?
Настъпва тишина. Накрая тя отговаря.
— Да, това е дома на Чарлз де Уит. Но за това трябва да разговаряте с мисис Джоуселин.
— Кога очаквате да се върне?
— Мисис Джоуселин беше няколко дни при сестра си в Йоркшир. Връща се утре.
— А мистър Де Уит?
Тишина.
— Както казах, за това трябва да говорите с мисис Джоуселин.
— Само един въпрос! Неин съпруг ли е Чарлз де Уит?
Колебание.
— Ако желаете, ще съобщя на мисис Джоуселин, че сте се обаждали.
Още веднъж оставям името си и телефона на хотела.
13.
Даян ме чака на маса, направена от бъчва, в най-вътрешния край на кръчмата. Не успявам да я разпозная през цигарения дим, преди да ми помаха изискано с ръка.
Съблазнителната мисъл за сродните души, затова, че нашето дълго, колкото и самият живот, преследване на голямата любов всъщност представлява търсене на изгубената ни духовна половинка, е за мен най-романтичната идея на метафизиката. Пълни глупости, разбира се. И все пак изкусителна фантазия! Не може категорично да отхвърля възможността Даян да е моята сродна душа. Естествено, същото мисля за всяка, в която се влюбвам.