Не съм й казвал в кой хотел съм отседнал. И все пак тя е тази, която ме води нагоре по „Оксфорд стрийт“ и към „Бейсуотър роуд“. Или е подсъзнанието ми. Възползвам се от случая да сложа ръка на раменете й.
— Радвам се, че те срещнах — казвам й.
Притичваме на червено през една пресечна улица. Някакъв мерцедес изсвирва по нас.
— Наистина се радвам — повтарям и я придърпвам към себе си.
Внезапно тя спира рязко и помахва с ръка. Не разбирам какво прави. Оглеждам се за комари, доколкото могат да съществуват в центъра на Лондон. Едно такси завива до тротоара. Когато се обръща към мен, очите й са пълни със сълзи.
— Извини ме! — казва. — Благодаря за вечерта. Сладък си, но извинявай…
Затваря вратата с трясък. Отварям уста да кажа нещо, но там няма думи, които да искат да излязат. Даян казва нещо на шофьора. Не чувам какво. Шофьорът кимва с глава. Колата потегля със скорост. Даян не се обръща. Таксито завива зад ъгъла. Объркан, оставам замръзнал на тротоара и гледам движението.
Стоя дълго така.
На рецепцията смяната на Линда все още не е приключила. Писаната. Linda the long-legged leopard.82
— Приятна ли беше вечерта? — пита професионално.
Кимвам кисело.
— Отново има съобщение за вас. И писмо. — Подава ми бележката с нейния почерк и един плик.
Прочитам, че Де Уит е звънял и е помолил да се свържа с него.
На път към стаята си разкъсвам плика за писмо. В него има бял лист хартия с кратко съобщение на него:
„Ще получите 250 000 паунда за ковчежето.
Моля, изчакайте по-нататъшни инструкции.“
Чудя се с колко биха могли да ме купят. Гордостта ми. Мнението ми за себе си. Самоуважението. Наистина, не съм сигурен. Но с 250 000 паунда няма да ме съблазнят.
Би трябвало да потърся помощта на психолог.
14.
— Даян има доста странно отношение към мъжете.
Седнал съм на един твърд стол в читалнята на библиотеката на Британския музей. Над мен таванът се извива на главозамайващата височина от 32 метра. Читателските банки са разположени лъчеобразно спрямо кръглия център на залата. Писмени паметници на англосаксонската цивилизация. Планина от дебели книги се издига на масата пред мен. На пода има две картонени кутии с документи от архива с ръкописи. Всичко — въздухът, дрехите ми, върховете на пръстите, мирише на прах. Само Луси мирише на Салвадор Дали.
Вече четири часа прелиствам и записвам. Изпълнил съм 12 страници с бележки, коментари, наблюдения. Сега Луси се върна. Насадила е съблазнителното си дупе на свободния стол до мен, седи и клати крака във въздуха. Има червена коса, гримирани в синьо клепачи и торбест пуловер. Мини пола. Ясно е, че тя смята, че аз само подчертавам странното отношение на Даян към мъжете.
Не съм свикнал да говорят за мен като за „мъж“. Не съм свикнал жените да говорят за мен като цяло. Освен ако не ме съжаляват.
— Да, мъжете са си мъже — промърморвам и опитвам да прикрия колко неудобно се чувствам.
— Екстра са за чукането! — изгуква тя.
— Намери ли нещо друго? За манастира „Верне“?
— Съжалявам, получи всичко, което имаме. — Гласът й е дрезгав. Сякаш е пирувала малко по-дълго и малко по-често от нормалното. — Повечето са писма и препратки в ръкописи. Затова пък имаме още много материали за Ордена на рицарите хоспиталиери, ако искаш да ги прегледаш. Защо се интересуваш от всичко това?
— Отнася се за едно археологическо откритие.
— Тя каза, че си археолог. Намираш ли онова, което търсиш?
— Дори не знам какво търся.
Тя се смее.
— Даян каза, че си доста странен.
Орденът на рицарите хоспиталиери е създаден с благотворителна цел в една болница в Йерусалим през 1050 година и е кръстен на Йоан Кръстител. Монасите се грижели за старите и болните, но по-късно (вдъхновени от Ордена на рицарите тамплиери, създаден през 1119 година) се заемат да бранят с военна сила Светите места.
Когато Йерусалим пада през 1187 година йоанитите преместват главната си квартира в крепостта Акра. Оттук се бият срещу мюсюлманите заедно с тамплиерите. Същевременно някои монаси обикалят по света. Макар и странно, дори до Норвегия. Когато крепостта Акра пада през 1291 година, йоанитите местят седалището си първо в Кипър, после в Родос.