По-късно през деня Луси ме завежда в кабинет, където една слушалка лежи до телефона и ме чака.
На линията е Даян.
Почти шептейки, тя ме моли за извинение за предишната вечер. В гласа й има някаква хладна дистанция. Сякаш не знае точно какво иска или мисли. Не е имала намерение да ме изостави така внезапно, но се е почувствала зле. Надява се да не съм се обидил.
Отговарям, че може би не й е понесла вегетарианската храна.
Тя пита дали съм се разочаровал.
— Разочаровал? — възкликвам бодро и неразбиращо. — Тъй или иначе си бяхме тръгнали към вкъщи, ха-ха.
Тя пита дали би могла да поправи нещата. Дали бих искал да се срещнем същата вечер? В нейната къща?
— Защо не? — отвръщам. — Не мисля, че имам някакви планове.
15.
Забелязах го още преди известно време. Възрастен господин, облечен в прекалено дебел кашмирен костюм. Чертите му са с някакво екзотично излъчване, сякаш някой от далечните му прадеди е бил ориенталски принц, дошъл да се повесели в Лондон. Косата му е сребърнобяла и по-дълга от обичайното за мъже на неговата възраст. Трябва да е около седемдесетте. Висок и слаб. Изискан. Бадемови, будни очи. Той обикаля наоколо, издърпвайки случайни книги или карти от каталога. И през цялото време ме следи внимателно. Сега той се приближава бавно към масата, където съм седнал.
Капнал съм. Прекарах целия ден над книги и документи, които не разрешават нито една загадка. Четох страница след страница за йоанити, за религиозни митове и кръстоносни походи. Тъкмо бях намерил купчина документи, описващи случилото се в Рен льо Шато. Четох трудове за разбирането за света на средновековните монаси и за историческото развитие на отношението на Църквата към материалните ценности и притежания. В същото време си задавам въпроса защо си правя труда. Има ли смисъл? Не мога ли просто да им предам проклетото ковчеже? Не е моя собственост. Не е и мой проблем. Но нещо в същността ми се бунтува. И иска да знае.
— Господин Белтьо? Господин Бьорн Белтьо?
Той е единственият англичанин, успял да произнесе името ми правилно. „Ьо“-тата звучат кристално ясно, а не потъмнени. Причината трябва да е в това, че някога е научил правилното произговаряне. Например защото е бил колега и приятел на татко.
Например в Оксфорд.
Например през 1973 година.
Чарлз де Уит…
Най-накрая го намерих. Разбира се, всъщност по-правилно е да се каже, че той ме намери.
Затварям странната книжка, посветена на розенкройцерските кодове (която по една или друга причина се намираше сред документите за Рен льо Шато), и поглеждам нагоре към него.
— Аз съм — потвърждавам и оставям книжката на масата.
Той стои наполовина приведен към мен. Едната му ръка почива върху преградата между читателските места. Хвърля бърз поглед на книжката, след това ме поглежда. Излъчването му е невероятно. Напомня за аристократ от миналото — някой лорд от XVIII век, прекрачил през границата на времето. Обикновено бих се смалил под интензивния му поглед. Но сега го срещам с невъзмутима усмивка.
— С външност като моята е трудно да се покриеш, нали? Дори в Лондон — продължавам дръзко.
Не мога да опиша точно последвалите секунди. Всъщност не се случва нищо — той само се усмихва на самоироничната ми шега. Но сякаш тази усмивка и погледът му издигат и двама ни извън Британския музей и ни запращат във вакуум, където времето е спряло. Накъде навътре в главата си чувам дрънченето в механизма на часовника с махало, закачен в стаята на баба в къщата при фиорда, чувам мама да шепне: „Малкият ми принц! Бьорн!“, чувам вика на татко, чувам Грете, която казва: „Надявах се никога да не разбереш това“ — думи, гласове, звуци се вплитат в светкавица от спомени.
В следващия миг реалността тупва обратно на мястото си. Изправям тяло на стола. По нищо не личи той да е забелязал нещо.