— Моля — промърморва смутено, — не гледайте така втрещено. Грете винаги е била една… как да се изразя… страстна жена. С гореща кръв. И с приятелска душа. Прекалено мила и отстъпчива. Не е странно, че имаше много мъже… ах, приятели през годините. Беше преди много години… това между нас.
— Помолих я за съвет. За една археологическа находка. И тогава се натъкнах на това — казвам и му подавам неговата визитна картичка от Лондонската географска асоциация.
Той се взира в пожълтялата визитка с отнесено изражение. Напряга се, за да потисне някакъв спомен.
— Те изглежда никога не са чували за вас — казвам.
— Всичко се дължи на едно недоразумение.
— Какво?
— Не мислете за това. Но трябва естествено да са разпознали името Чарлз де Уит.
— Дошъл съм заради една археологическа находка.
— Да?
— Намерихме едно ковчеже.
— Интересно.
— От злато.
— Може би е с вас?
— Защо?
— За да хвърлим едно око?
— Не разбирате! Работата е, че аз трябва да предпазя ковчежето.
Той повдига лявата си вежда.
— Аха?
— Те се опитаха да го откраднат. Искаха да го изнесат извън страната.
— За кого говорим?
— Лайлуърт. Арнцен. Лолан. Виеста. Моите началници! Всички! Всички са замесени. По един или друг начин.
Смехът му не прозвучава искрено.
— Мислите, че преувеличавам? — питам. — Или си измислям?
— Това, което мисля, е, че има куп неща, които тълкувате погрешно. Не е толкова странно, всъщност. — Поглежда ме. — Звучите като мнителен човек, Бьорн. Много мнителен.
— Възможно е да съм параноичен. Но това може би се дължи също така на факта, че имам причина да съм такъв.
Очевидно е, че той се забавлява. Въпреки че не разбирам защо.
— Та, какво направихте с ковчежето? — пита той.
— Скрих го.
Отново повдига вежда.
— Тук? В Лондон?
— Не.
— Къде?
— На сигурно място!
— Наистина се надявам да е така! — Поема въздух, опитва да събере мислите си. — Защо се нагърбихте с този ангажимент?
— Защото всички искат да го вземат от мен. Защото бях инспекторът при разкопките. Защото се опитаха да ме измамят.
Лицето му придобива изражение на задоволство.
— Пазителят — прошепва.
— Моля?
— Виждате себе си в ролята на пазителя. Мисля, че ми харесва.
— Бих предпочел да не ми се налага да пазя каквото и да било.
— Разбирам. Разкажете ми за разкопките.
— Работихме на поле до средновековен манастир в Норвегия. Разкопките бяха ръководени от професор Греъм Лайлуърт от Общността за международни изследвания. Под надзора на професор Трюгве Арнцен и на директора на института Франк Виеста. Както и на директора на Дирекцията за опазване на културното наследство Сигюр Лолан. Аз бях инспектор. Ха-ха! Търсехме овално укрепление. Така се твърдеше. Но намерихме останките на октагон. Може би знаете мита? А в тези останки намерихме ковчежето. Абракадабра!
— И от всичко това вие заключихте за наличието на някаква конспирация?
— Професор Лайлуърт изчезна с ковчежето. Отидоха с него при професор Арнцен. Моят началник.
— Обаче ми се струва, че дотам всичко е вървяло по предписание. Защо се намесихте?
— Защото плануваха да го изнесат извън Норвегия.
— Как?
— Най-вероятно с частен самолет. Бяха повикали някого от Франция.
— Аха? А вие как разбрахте за всичко това?
— Подслушах на вратата.
Той ме поглежда и започва да се кикоти.
— Сега разбирам! Това обяснява много неща! Подслушали сте на вратата! — Смее се сърдечно, трудно му е да спре.
— Позволих си да разкрия малкия заговор.
— Така си е!
— Откраднах ковчежето обратно.
— Какво чувство за дълг!
Не съм сигурен дали ме занася.
— А какво ви води точно при мен? — пита.
— Надявах се да ми обясните защо това ковчеже е толкова важно.
— Защо мислите, че знам каквото и да било за него?
— Всички следи водят назад към Оксфорд. Хиляда деветстотин седемдесет и трета година. И монографията.