— Аха? — изрича колебливо.
Потривам ръце.
— В момента се движа върху тънък лед, но тъй като вие не сте замесен в разкопките, представям си — надявам се! — че бихте могли да ми помогнете.
— Как?
— Като ми разкажете какво е било онова, което сте открили преди двадесет и пет години.
Той замислено поглажда брадичката си, докато ме гледа.
— Нека бъда честен — казва. — Нека и двамата бъдем честни един с друг. Аз знам повече, отколкото се правя, че знам.
Измерваме се взаимно с поглед.
— Знаете ли какво съдържа ковчежето — питам аз.
— Първо искам да знам къде се намира то.
— На сигурно място.
— Предполагам, че не сте го отваряли?
— Разбира се, че не.
— Добре! Бьорн, имате ли ми доверие?
— Не.
Директният ми отговор отприщва още веднъж смеха в него.
— Приятелю — казва, — аз ви разбирам. Разбирам скептицизма ви. Но помислете… Не съзнавате значимостта на това, което правите. Толкова много не знаете! Трябва да върнете ковчежето. — Погледът му е умоляващ, настойчив.
— Защо?
— Не можете ли просто да ми се доверите?
— Не. Искам да знам какво съдържа.
Той затваря очи и известно време диша през носа си.
— Вярвайте ми, като казвам, че ви разбирам. Любопитен сте. Подозрителен. Несигурен. И уплашен? И може би мислите, че в края на краищата става въпрос за пари.
— Минавало ми е през ума.
— Но не е така.
— Тогава за какво става въпрос?
— Това е дълга история.
— Имам достатъчно време.
— Заплетена и обстоятелствена история.
— Аз съм добър слушател.
— Не се и съмнявам.
— Сега чакам единствено обяснение.
— Разбирам. Но трябва да ви помоля да приемете, че разрешението на загадката е толкова деликатно, така крехко, че не може да бъде споделено с вас.
— Какви са тези надути глупости!
Избликът ми го развеселява.
— Добре казано, господин Белтьо! Трябва да призная. Никак не е глупаво. Изглеждате като човек на когото може да бъде доверена тайна.
Последното не е въпрос. Констатация е. Или най-точно казано нареждане. Но аз не казвам нищо.
— Човек би казал, че нямам избор — продължава той. Не говори с мен. Говори със самия себе си. А мен оставя да слушам. — Просто съм принуден да ви въведа в малката ни… тайна. Принуден! — повтаря. — Нямам никакъв избор!
Все още не казвам нищо. Мисля си: „Не може да стане по-мелодраматичен“.
Но греша.
Понечва да се изправи, но впоследствие остава седнал.
— Мистър Белтьо, можете ли да положите клетва?
— Клетва?
Мисля си за клетвата, която професор Виеста е приел така сериозно.
— Трябва да ви помоля, като джентълмен и като учен, да обещаете никога да не издавате онова, което ще ви разкажа сега.
Не е лесно да се досетя дали се шегува с мен.
— Обещавате ли?
Почти очаквам някоя стена да се отвори и двайсетина човека от екипа на „Скрита камера“ да нахлуят с цветя, микрофони и смях. Но нищо не се случва.
— Обещавам — казвам, но не съм сигурен дали го мисля.
— Добре — казва той в празното пространство, все още не на мен, а сякаш на някакъв дух, обикалящ някъде около главата ми.
— Откъде да започна? — пита сам себе си. — Пфф… бихме могли да го наречем момчешки клуб. Клуб на посветените. На онези със знанията. Момчешки клуб на археолози.
— Археоложки клуб?
— Но не за който и да е археолог. Ние сме най-добрите. Наричаме го просто „Клубът“. Основан е от Остин Хенри Лейард преди сто години. Лейард събира около себе си петдесет от най-изтъкнатите археолози навремето, откриватели и авантюристи. Броят на членовете не може никога да надвишава петдесет. Когато някой от членовете умре, останалите се събират, за да решат кой да заеме опразненото място. Също като църковния събор за излъчване на папа. Е, разбира се, не толкова важен — добавя по начин, който оставя едно съвсем малко съмнение дали наистина вярва, че е така.
— И вие имате щастието да членувате в клуба? — питам.
Жлъчният ми тон не му прави впечатление.
— Без да се хваля — произнася тържествено, — аз съм президент на клуба.
Наблюдава ме, докато чака разкритието да окаже съответното въздействие. Което не се получава. Но все пак винаги мога да се престоря, че е така.