— За вас е важно да разберете каква тежест притежава малкият ни клуб. Петдесетте най-видни археолози в света се събират на неофициални, затворени за външни лица срещи, провеждани на приятелски тон. Това се случва два пъти в годината. Повечето са професори в големи университети. Обсъждаме, обменяме опит, оценяваме различни теории. И — не бива да пропускаме — се забавляваме.
— Колко вълнуващо! — възкликвам.
Той ме измерва с поглед.
— Абсолютно — казва.
Отношението ми го обърква. Трябва да е свикнал да го посрещат с уважение и коленопреклонно благоговение.
— Предполагам, не бихте намерили място за един норвежки научен работник, албинос?
— Мистър Белтьо, струва ми се, че не вземате всичко това напълно на сериозно?
Гледам го, без да отговоря, тъй като, дявол да го вземе, има право.
Той присвива очи, гледа някъде в пространството.
— Дискусиите в нашия клуб са довели до някои от най-значимите археологически открития през последните десетилетия. Напълно неофициално, разбира се. Клубът никога не си е приписвал честта за нещо, зад което е стоял някой от нашите членове. Въпреки че може да се каже, че той като колегия е представлявал директната предпоставка да започнат разкопките или те да бъдат проведени именно на избраното място. Клубът функционира като общ фонд от знания. Общ фонд, където всеки от нас влага своите познания и откъдето в замяна можем да получаваме лихва под формата на събрания капацитет на петдесетте ни члена.
Отпускам се назад в стола и скръствам ръце. Хората, които знаят много, могат лесно да изпаднат в патетични баналности, когато говорят за себе си и своите занимания. Само че самите те не го усещат.
— Може би смятате, че сме група съсухрени, кисели, стари академици? — Засмива се. — Приятелю, наслаждаваме се на радостите на трапезата и опитваме от най-добрите вина и най-изтънчените шерита.
— И може би по някоя и друга свежа кукличка на свечеряване?
Поглежда ме обидено.
— Не. Затова пък играем.
— Играете?
— Организираме състезания. Задания. Нещо изключително само по себе си. Комбинация от исторически ребуси, картография и разбира се, археология. Наречете го търсене на съкровища за напреднали. На всеки пет години представяме ново задание. Онзи, който пръв достигне до решението и ни донесе артефакта, който сме скрили, бива приет сред президентите на клуба. Които в момента наброяват петима души.
Започвам да разбирам накъде бие.
— Последния път бяхме скрили плочка с руна в погребална камера в Месопотамия. Един наистина забавен анахронизъм — кикоти се. — Завъртяхме ребуса около петкраките, крилати бикове сфинксове на Лейард в Британския музей, които отведоха будните умове към Нимруд84.
— А тази година — прекъсвам го, — сте заровили ковчеже от злато в манастира „Верне“.
— Умът ви е остър. Но не е съвсем толкова просто. Тази година честваме юбилей на клуба. Затова искахме да поставим истинско предизвикателство. Поверихме — покашля се, колебае се, — възложихме на Майкъл Макмълин отговорността да състави загадката. Той реши да тръгне от мита за Кивота на свещените тайни. По време на студентските си години, през седемдесетте, баща ви заедно с Греъм Лайлуърт работи върху научен труд, в който изказват предположението, че кивотът може да се намира заровен в октагон във Варна в Норвегия.
Премълчавам факта, че той скромно пропуска да посочи, че сам е бил третият съавтор на същия труд.
— Беше доста добре замислена загадка — казва. — Възможна за разрешаване, но заплетена. Блестящо предизвикателство.
Досещам се какво ще каже:
— Но нещо се е объркало — предполагам.
— Точно така! За съжаление. Абсолютно правилно! Ситуацията стана много неприятна. За нашия анонимен клуб. За ОМИ. За Британския музей. Фактически за всички научни среди в цяла Великобритания. — Прави гримаса. — Можеше да се превърне в скандал. Деликатен скандал. — Вперва поглед в мен. — Който все още не е предотвратен. — Поема въздух. — Нека ви разкажа за Майкъл Макмълин. Той е сред най-изтъкнатите членове на клуба. Участва в президентския съвет. Виден професор. Може би сте чували за него? Макмълин е проницателен мъж. Но също така без задръжки. Той открадна ковчежето от Британския музей.
— Откраднал е? Ковчежето?
— Златното сандъче, което сте намерили, е артефакт, който всъщност е открит в Хартум85 през 1959 година и който оттогава се съхранява в Британския музей.
84
Между 1845 г. и 1851 г. археологът сър Остин Хенри Лейард проучва останките на древния асирийски град Нимруд. Сред множеството открити артефакти били и крилати бикове с човешки глави, които охранявали входа на двореца на древния владетел Ашурнасирпал II. Днес те пазят входа на една от залите на Британския музей. — Б.пр.