Коженият диван в салона лъщи в черно и червено. Стъклото на масата е толкова дебело, че можеш да се скриеш под него, ако някой реши да стреля по теб с базука.
Заставам до прозореца. Под мен Лондон се разгръща ветрилообразно в къщи, улици, паркове.
Казвам:
— Бива си я гледката!
Тя благодари.
Нещо между нас вибрира. Но не мога да доловя какво е.
— И апартаментът е супер! — възкликвам. На път съм да добавя, че изглежда сякаш е обзаведен от някой интериорен дизайнер. Но не знам дали тя ще го приеме като комплимент или като саркастична забележка.
— По-голямата част е работа на Браян.
— На кого?
— Един приятел. С когото имах връзка. Занимаваше се с интериорен дизайн.
Пожарна кола сякаш дърпа след себе си линия от синя светлина долу на улицата.
— Луси ми помогна днес — казвам. — Беше великолепна.
— Стигна ли до нещо?
— В музея не. Но се случи нещо, докато бях там.
— Тя ми се обади. Мисли, че си сладък.
— Сладък?
— И доста странен.
— Странен?
Тя ми се смее.
— Какво се случи в музея?
— Един човек, с когото се опитвах да се свържа, ме намери.
— Кой?
— Името му е Де Уит. Чарлз де Уит.
Тя мълчи. Но аз усещам, че името й е познато и я кара да се зачуди. Въпреки това се въздържам да питам.
Приготвила е вегетарианско ястие по рецепта в списание, което все още стои разтворено на кухненския плот.
— Надявам се да съм направила всичко както трябва — казва тя и плясва с ръце с трогателна нервност, типична за всички, които мислят, че приготвянето на вегетарианска храна изисква познания, достъпни само на избраните.
Седя на кръгла маса за хранене в ъгъла на стаята, който е най-близо до кухнята. Даян се суети напред-назад, сеща се постоянно за нещо, което е забравила. Опитвам от огретена от тиквички със сос от сирене и от салатата.
Тя сипва бяло вино. Подава ми франзела, която аз разчупвам на две, както и купичка с чесново масло. С ръце на облегалката на стола, тя стои права и ме гледа с очакване.
— Прекрасно! — произнасям с пълна с храна уста.
Тя се усмихва и сядайки, издърпва полата си напред, така че бедрата й се очертават. Има нещо първично женско в начина, по който го прави. Вдига чашата с вино и кимва. Виното е сухо.
— Забележителен тип е този Де Уит — казвам.
— Може ли да ти помогне?
— Опита.
— Е, и какво беше неговото обяснение?
— Дълга история. Пълна с празнини.
— Виж ти?
— И странни обяснения.
— Нямаш ли му доверие?
— Чудя се колко неща е премълчал.
— Светът е пълен с лъжци — изрича със сподавен гняв. Погледът й става стъклен.
— Мисля, че ме следяха по пътя дотук — казвам след малко.
— Какво?
— Една кола караше след мен по пътя от хотела. Надявам се да не е проблем за теб.
— Те те следят? — пита с негодувание, изненадана. — Дотук? Those bastards!86
На път е да каже нещо, но се спира. Залепила е погледа си за моя, сякаш с велкро. Сякаш иска да ми каже нещо тъжно. Може би, че не бива да приемам поканата прекалено на сериозно. Че не бива да си мисля, че сме един за друг. Но че съм готин тип, който тя обмисля да прибави към своя списък. Заедно с Браян и Джордж, и другите.
Храним се почти без да разменим дума. За десерт е приготвила божествен мус. На дъното на купичката откривам ягода и парченце шоколад. Тя нарича десерта „Изкушението на археолога“.
Даян пуска стара дългосвиреща плоча с „Чикаго“. Намаля светлината. Запалва две червени свещи на стъклената маса. Найлоновите й чорапи лъскавеят на светлината от малките пламъчета.
Кожата на дивана проскърцва, когато тя сяда до мен. По същия начин стърже и музиката. Трябва да е слушала плочата много, много пъти. Няколко минути седим безмълвни, несигурни, страхуваме се да се доближим. Или от това да не го направим.
Тя пита дали искам питие. Приемам. От кухнята донася джин Beefeaters, швепс тоник, две чаши и кубчета лед. Казваме си „Наздраве“ и се усмихваме леко, когато се чукваме. След това седим и пием мълчаливо. Никой не знае кой трябва да започне. Аз се опитвам да измисля нещо романтично, което да кажа. Нещо, което да разчупи тази неловкост.