Тя ме изпреварва.
— Мислиш ли, че стигаш донякъде? В разследването си?
Е, може би не е толкова романтично. Но е по-добре от потискащата тишина. Отговарям:
— В момента знам също толкова малко, колкото и когато потеглих. Но затова пък съм още по-объркан оттогава.
Тя се засмива тихо.
— Толкова е странно да си представя, че имаш един… свой собствен живот в Норвегия.
— Живот и друг живот. По подобен начин се чувствам и аз. Но има такива, които не биха го характеризирали като кой знае какъв живот.
— Не знам нищо за теб!
— Нито пък аз.
— Разкажи ми за себе си!
Разказвам й за себе си. Става бързо.
Навън Лондон тлее с милиард иглички от светлина.
— Лайнари! — прошепва тя на себе си.
— Кои?
— Те.
— Мислят, че ме притежават!
— Кои са те?
— Баща ми. И всичките му дейни подчинени. Направи това, направи онова. Даян, кротувай сега. Даян, слушай какво ти говорим! Да ти се доповръща от тях.
Даян е пресушила чашата си. Моята е все още наполовина пълна. По погледа й виждам, че започва да се напива. Налива си още едно питие и пуска нова плоча. „Хотел Калифорния“. Има уредба за дискове, но тази вечер пуска само плочи от седемдесетте. On a dark desert highway… Cool wind in my hair… Лек носталгичен полъх преминава през мен. Warm smell of colitas… rising up through the air… Затварям очи и се изгубвам в спомените си.
— Караш ме да си спомням за едно момче, което познавах някога — казва тя.
Отварям очи и я поглеждам, без да отговоря.
Тя отпива няколко глътки от питието си и пуска две кубчета лед.
— Казваше се Робърт. Ние го наричахме Роби.
Все още не казвам нищо.
— Всъщност не го съзнавах до тази вечер. На кого толкова ми приличаш. Но сега виждам. Напомняш ми на Роби. — Поглежда в мен и същевременно през мен. — Роби Бойд. Бяхме гаджета едно лято.
— Отдавна?
— Бяхме на петнадесет. Живеехме всеки в своя пансион.
— Той албинос ли беше?
Погледът й е объркан.
— Каза, че ти приличам на него — пояснявам.
— Не по този начин. Приличате си по душевност.
— Какво стана с него?
— Той почина.
— О!
— Автомобилна злополука.
— О!
— Разбрах случайно. Никой не знаеше, че сме гаджета. На никого не можех да разкажа. По някакъв начин никога не успях да го превъзмогна. Всеки път, когато имам връзка с някой мъж, имам чувството, че предавам Роби. Може би затова никога не успявам истински да се обвържа с някого. — Засмива се приглушено и замислено, поема дълбоко въздух и го изпуска бавно. — Понякога чувстваш ли се самотен? — пита и разрошва косата ми.
— Случва се.
— Нямам предвид… затова, че нямаш партньорка. Искам да кажа самотен!
— Понякога.
— Когато бях млада се чувствах като най-самотния човек на земята. Никога не съм имала майка. Умряла е при раждането. А татко, той… — Отпива от чашата.
— Какво той?
— Той… — Повдига рамене. — Той никога не ми е бил близък. Със същия успех можеше да е някой мил чичо. Може би това е причината така силно да се влюбя в Роби. Най-накрая бях намерила някого, ако разбираш.
— Изгубих баща си, когато бях още момче.
— Трябва да е било по-лошо — казва. — Познавал си го. Изгубил си някого, когото си обичал. Аз никога не съм имала майка, за да ми липсва.
— Така и тя не е имала празнина, която да остави.
— Или може би празнината е толкова голяма, че не съзнавам, че се намирам в нея. — Поглежда ме. — Понякога се чувствам така дяволски самотна. Дори когато съм с някой мъж.
— Можеш да се усетиш самотен и сред цяла тълпа от хора.
— Бил ли си с много момичета?
— Не много.
— А аз да! Е, не с момичета! С момчета! С мъже! И знаеш ли какво?
— Не?
— И тогава се чувствам все така дяволски самотна. И да си имал сто любовници, пак ще се чувстваш все така дяволски самотен.
Свивам рамене. Сто любовници са за мен нещо толкова теоретично, колкото и последната теорема на Ферма87 — дори не разбирам какъв е въпросът.
Питам я:
— Ти имала ли си сто любовника?
Тя се киска.
— Такова чувство имам! Деветдесет и девет! Не знам. По някакъв начин съм имала само един — Роби. Другите бяха просто… знаеш. — Тя се накланя към мен. Аз слагам лявата си ръка около раменете й. — Понякога го мразя! — избухва тя.
87
Последна теорема на Ферма — формулирана за пръв път от Пиер дьо Ферма през 1637 г., тя е обобщение на диофантовото уравнение х2 + у2 = г2, известно и изследвано през древността и свързано с теоремата на Питагор и Питагоровите триъгълници. Теоремата няма практическо значение, а също и значими математически следствия, но поради своята простота и елегантност тя става едно от главните предизвикателства пред математиците за период от 350 години. — Б.пр.