— Роби?
— Не, татко! Не ме разбирай погрешно. Аз го обичам. Но има моменти, в които го мразя с цялата си душа! — Тя въздъхва, обръща се към мен и се вглежда внимателно в лицето ми. — Някой казвал ли ти е досега, че си доста сладък?
— О, да. След две-три чаши.
— Говоря сериозно. Толкова е лесно човек да те харесва.
— Даян, знам как изглеждам.
— Сладък си!
— И ти също.
Изсмива се грубо и забива пръст в ребрата ми.
— Ласкател!
Погледът й потъва в моя.
— Толкова съм щастлива, че те срещнах — казва.
— Защо?
— Защото те харесвам. Защото никога не съм срещала някого, който да прилича на теб. Който просто да е самият себе си. На когото да не му пука за останалия свят. Ти си различен.
— Почти нямам друг избор.
— Ти вярваш в нещо. Не се предаваш. Все едно срещу кого си се изправил. Винаги съм се възхищавала на хора като теб. Докато онези лайнари…
— Кои?
— Въобразяват си, че могат просто… — спира, — ако само знаеше… Oh screw’em!88 — казва със спотаена злоба.
Сега ще се случи нещо, мисля си.
Тогава тя се навежда напред и ме целува.
Първия път, когато целунах момиче, бях на шестнайсет. Тя беше на четиринайсет. Казваше се Сузане. Беше сляпа.
Целувайки Даян, се сещам за Сузи. Не знам защо. Не съм се сещал за нея от много години. Но нещо в начина, по който Даян се целува (с някаква несръчна настойчивост, сякаш едновременно иска и не иска да го прави) отваря гардероба със стари спомени. Спомням си крехкото тяло на Сузи и незавършените форми, как и всеки от нас дишаше тежко в устата на другия.
Дъхът на Даян има вкус на джин. Езикът й е необуздан червей. Не знам какво да правя с ръцете си.
Тя се отдръпва леко, обгръща лицето ми с длани и ме поглежда. Очите й са воднисти и зачервени, каквито стават очите на хората, несвикнали да пият. Но в тях има и още нещо. Гняв? Тъга? Объркване?
Без да продума, започва да разкопчава блузата си. Скован в очакване, аз следя всяко движение. Когато свършва с копчетата, тя хваща ръката ми и прокарва връхчетата на пръстите ми по сутиена си.
Поглежда ме. Bjorn the kind albino.89 Един сред сто.
Въвежда ме за ръка в спалнята. Стените са огненочервени. На двойното легло има черна покривка, прорязана от жълта светкавица. На нощното шкафче лежи купчина лъскави модни списания.
Тя захвърля настрани покривката на леглото, пропълзява върху него и със змийски движения се измъква от полата си. Нагласила се е за случая. Червеният дантелен сутиен си подхожда с бикините. Върти се из леглото, докато ме чака. Разкопчавам ризата си и се захващам с колана. Винаги имам проблеми с него, когато трябва да го свалям пред очите на нетърпеливи жени. Разбира се, това едва ли може да се нарече често повтарящ се проблем.
Когато сядам на ръба на леглото, тя се навежда към мен и ме целува жадно. Чувствам се глупаво. Безпомощен. Знам какво би трябвало да направя, но не го правя, седя нерешителен и я оставям тя да води.
И между впрочем тя го прави, и още как. Отваря чекмеджето на нощното шкафче и изважда четири къси копринени въженца.
Усмихва се нервно.
— Искаш ли да ме вържеш?
Пияна е. Определено.
— Моля? — промърморвам. Чух я какво каза. Но някак не пасва на мястото си.
— Искаш ли да ме вържеш?
Поглеждам въженцата.
— Шокиран ли си? — пита тя.
— Не!
Сякаш не се занимавам с нищо друго, освен да връзвам жени и да ги любя до полуда.
— Шокиран си! Личи ти!
— Изобщо не съм шокиран. Чел съм за това!
— Не искаш ли? Просто кажи, ако нямаш желание!
Разбира се, че имам желание. Само дето не разбирам съвсем какво има предвид. Тя ми показва как се прави. Връзвам китките и глезените й за четирите крака на леглото. Тя диша тежко. Всеки от нас си има своите страсти.
Никога не съм го правил по този начин. Не съм благопристоен. Просто винаги съм пристъпвал направо към въпроса.
Несигурен лягам до нея. Върховете на пръстите ми я възпламеняват дотолкова, че тя не издържа повече.
Тогава възниква проблем. Никога не ми се е случвало досега. Тя все още е с бикините си. Но разкрачените й крака са здраво вързани. Ако разхлабя въженцата, магията ще изчезне. Чудя се как да се отърва от тези бикини. Накрая се отказвам. Просто отмествам на страна парчето плат.