— Хиляда деветстотин седемдесет и осма година — гласи нейният отговор.
Отговорът се вледенява в мен. Виждам пред себе си един планински връх. Едно въже. И един вързоп по склона.
Тя не забелязва емоциите, които ме разкъсват.
— Но кажете ми, младежо, какво искате да знаете? — пита пак.
— Какво знаете за обстоятелствата около смъртта на съпруга си — изпелтечвам аз.
— Търсеха някакво съкровище. Побъркани! Той бе много потаен. Обикновено ми разказваше за работата си, повече отколкото исках да знам. О, можеше да ме отегчи до полуда с приказките си. Академични глупости! Но онзи път не узнах нищо повече от това, че търсеха някакъв сандък. Някакъв проклет древен кивот!
О, небеса.
— Откриха ли го? — питам аз.
— На кого му пука, дявол го взел? Когато Чарлз умря, аз заминах при сестра си в Йоркшир. Живях при нея една година. За да… преодолея шока. Някога губили ли сте някой близък?
— Баща си.
— Тогава знаете за какво говоря. Човек има нужда от време. Тишина. Време и тишина, за да си спомни. Да мисли. Да асимилира мъката. Може би да потърси контакт с помощта на някой медиум. Знаете. Кажете, има ли документи, които Чарлз е оставил след себе си и които евентуално са ви накарали да дойдете тук.
— Само една визитна картичка. Как умря той?
— Инфекция. Беше порязал лявата си ръка. Дреболия… всъщност.
— Която му е струвала живота?
— Раната се инфектирала. На всяко друго място би било относително безопасно.
— А те къде са се намирали?
— Далеч от хора! Докато успели да го занесат до болницата, вече имал гангрена.
— Къде?
— Ръката, нали ви казах! Ампутирали я. Цялата ръка! Но безмозъчните павиани — pardon, my french, не били свикнали да се справят със сложни случаи. Той умрял два дни след ампутацията.
— Но къде?
— В някаква шибана джунгла!
Няколко секунди не казвам нищо, преди да попитам:
— Джунгла?
— Точно това казах, нали?
— Имате предвид… в Африка?
Тя повдига очи към небето.
— Със сигурност нямам предвид Оксфорд Съркъс90!
— Случайно да не се е случило в Судан?
— Защо питате, след като през цялото време знаете отговора?
— Как са завършили разкопките?
Тя тръсва глава.
— Нямам представа. Да си кажа честно, никога не съм мислила за това? По-точно казано: не ми пука! Преди да умре, той ми е написал писмо. Писмо за сбогом, както щеше да се окаже.
Тя щраква с пръсти. Икономката, която стои като някой скован, дебел Буда в един ъгъл, се съживява, отваря писалището и донася една кутия. Вътре в кутията лежат пет листа хартия, изписани на ръка и вързани заедно с черна копринена панделка. Тя развързва възела и ми подава крехките листове.
Аз се колебая.
— Хайде! — заповядва тя.
Нил, Южен Судан
Понеделник, 14 август 1978 г.
„Моя мила Джоуси!
Какъв лош късмет! На път от палатковия лагер към полето на разкопките проявих невнимание (без коментари, благодаря!), препънах се в един корен и паднах по стръмен склон от чакъл и глина. Не се плаши, мила, не беше кой знае какво падане, но леко си изкълчих коляното и един остър камък разряза ръката ми. За кратко кървеше лошо, но едно момче превърза раната и ми помогна да се върна в лагера. Тогава се оказа, че не можем да намерим комплекта за първа помощ. Типично, нали? Макмълин ми нареди да остана в палатката, за да бъда в покой днес и раната да може да зарасне. Не е толкова ужасно дълбока, така че се надявам да не се налага да я шият.
Но трябва да погледнем и от добрата страна, тъй като сега седя в палатката и скучая, така че поне имам възможността — най-накрая! — да ти пиша няколко реда. Да, да, знам, че трябваше да пиша по-рано, но Макмълин не е от хората, които гледат на свободното време и безделието като на благо за човечеството!
По-топло е, отколкото се опасявах, тук, на юг, искрено казано, почти непоносимо, но най-лошото обаче е влагата, която полепва по мен като леко топла боя. И после, всички тези насекоми! (Но тъй като ти имаш такива сърдечни отношения с насекомите, няма да ти разказвам нито колко са големи — грамадни!!!!! огромни!!!!!!!!!! — нито пък къде ги намираме. В леглото! В обувките! В дрехите!)
Стигнахме доста далеч (или надълбоко!!! Хе-хе-хе-хе!) с разкопките. Няма да те отегчавам с археоложки подробности, знам колко безинтересно е за теб това, с което се занимавам, но все пак. Търсим останки от персийски военен поход. Не знам колко пъти съм казвал на Макмълин, че сандъкът никога не е бил у персите, а че йоанитите трябва да са го скрили в октагона в своя манастир в Норвегия. Но никой не ме слуша. Никой, освен Биргер. Да е благословен…
90
Оксфорд Съркъс — район в Уестминстър, в Лондон, пресечна точка на улиците Риджънт стрийт и Оксфорд стрийт. — Б.пр.