Затваряйки вратата на чакалнята от външната страна, чувам, че свитата е пусната със същото изжужаване долу на първия етаж.
Бабиният глас:
— Той е горе!
Събувам си обувките и се затичвам по колонадата с по една обувка във всяка ръка. Когато виждам четиримата мъже по стълбите, отскачам встрани и се притискам към една колона.
Ако, преминавайки, се обърнат встрани, ще ме открият. Но не го правят.
Изчаквам да завият около ъгъла, преди да изтичам към стълбите и да се втурна по стъпалата. Най-долу си обувам обувките.
Бабата се обръща.
— Но… вие ли сте? — пита тя озадачена и гледа надолу-нагоре по стълбите. — Тук?
— Така изглежда.
Горе, от кабинета на Макмълин, се чува вик.
— Но… — изрича тя и прави крачка към мен, докато преминавам. Сякаш има черен колан по жиу-жицу и възнамерява собственоръчно да ме хвърли на пода.
— Спрете го! — извиква някой.
Тя подтичва след мен към вратата, хленчейки уплашено.
Втурвам се на улицата и изчезвам.
21.
Куфарът на Даян стои подреден в антрето. По изражението на лицето й човек може да реши, че последните пет часа е седяла върху него и ме е чакала.
— Най-накрая — озъбва се тя. — Къде…
Прекъсвам я.
— Мисля, че са ги убили!
Даян не успява съвсем да затвори устата си.
— Трябва да тръгваме! — мрънкам.
— Кой… — пелтечи тя, — кого е убил?
— Татко. И Де Уит.
— Кого са убили?
— Те са били убити.
— Вече не разбирам нищо! Защо са били убити?
— Знаели са нещо.
— О, боже. За кивота?
— Не знам. Но са умрели почти едновременно. При злополуки.
— И?
— Трябва да има някаква връзка.
— Не мисля…
— Даян! Нищо не знаеш за това. Ела! Готови ли са ти нещата? Идвай, тръгваме!
— Толкова ли е спешно?
— Те са по петите ми!
— Почакай малко.
— Нямаме време!
— Кой е по петите ти?
— Макмълин! Лайлуърт! Кинг Конг! ЦРУ! Дарт Вейдър!
— Ех…
— Идвай сега!
— По петите ти?
— Изплъзнах им се в последния момент. Преди да ме пипнат!
Тя ме гледа разтревожено.
— Бьорн… Не мислиш ли, че преувеличаваш мъничко?
— Даян!
— Добре! Тръгваме, тръгваме! Твоят багаж долу ли е?
— Ще остане в хотела.
— Но…
— Имам паспорт и пари.
— Бьорн, страх ме е. Какво се е случило?
— Ще ти разкажа по-късно. Ела! Трябва да побързаме, ако искаме да хванем полета.
— Но не трябва ли…
— Не трябва ли какво?
— Да се обадя на татко.
— Сега?
— Ами, той…
— Обади се от летището! Обади се от Норвегия!
— Ще отнеме само минута. Половин!
— Звъни тогава! Побързай!
Даян вдига слушалката. Гледам я. Тя ме гледа. Затваря отново.
— Не е толкова страшно — казва. — Мога да позвъня от Норвегия.
В същия момент телефонът иззвънява. Объркана, тя вдига слушалката. Отговаря с „Да“ няколко пъти, нетърпеливо, сдържано.
— Какво искаш да кажеш? — пита тя. И слуша. — Какви основания? — изръмжава. Поглежда ме и след това театрално повдига поглед към небето. — Да обясня какво? — крещи в слушалката. После затваря.
— От работата — пояснява. — Човек би си помислил, че светът ще се срути, само защото някой си е взел отпуска.
Занасям куфара до асансьора. Даян заключва, но се сеща, че е забравила да пишка. Жени! Блъсва вратата отново след себе си. Бави се цяла вечност. Задържам асансьора, като поставям куфара пред детектора и той продължава да пищи, докато вратата не се затваря зад нас. Даян натиска копче с картинка на кола върху него. Асансьорът жужи слабо. Чувствам гъдел в диафрагмата си.
В гаража тя отключва багажника на хондата. Слагам куфара й вътре.
Даян излиза на заден ход от паркинга. Гумите свирят, докато набира скорост, ехтенето е глухо. Потъвам назад в седалката и поемам въздух. Краката ме болят.
Трябва да изчакаме да се отвори пространство, за да може Даян да се измъкне от гаража и да се включи в движението. Една от колите, които преминават и която спира рязко пред отбивката към блока, е едно бежово BMW 745. Не успявам да погледна вътре. Но е невъзможно да са те.
Част втора
Синът