IV.
Тайни, лъжи, спомени
1.
Беше през лятото, когато татко умря.
Белязана от кръпките изсечени дървета и електропроводи, старата гора се разгръща сякаш напук. Изминали са двадесет години. Но затворя ли очи, все още мога да пресъздам картини и настроения от онази лятна ваканция. Закътани уютни местенца в моята частна горичка от спомени. Дългото пътуване с колата… Небето над нас беше прозрачно. Радиото пращеше, оставено на някаква нестабилна честота. Дремейки и измъчван от гадене от возенето в колата, седях на задната седалка и зяпах през полуотворения прозорец. Около ръба на канавката, над високата жълта трева, се носеха облаци мушици. Горещината беше натежала от аромати. Студени езера проблясваха като парчета огледало измежду стволовете на дърветата. Спомням си една разпадаща се дървена колиба, на път да бъде напълно разрушена от мъховете и гниенето. Полупразен найлонов плик с реклама на кафе „Али“ висеше на един клон. Изхвърлена автомобилна гума. Огромни каменни блокове. По склона ромоляха поточета, които после изчезваха в сиви бетонни тръби. Преминавахме покрай черни езерца, обвити с гъсталаци. Преглътнах надигащото се в гърлото ми. Мама ме погали по челото. Татко седеше зад волана, мълчалив и отнесен, Трюгве Арнцен до него, възбуден и крещящ, с крака на таблото. Кални следи от гумите на работни машини пресичаха горското шосе. Горски стопанства със заковани прозорци и обрасли дворове. Надгробни камъни на времето за стопанствата.
На пън в един от дворовете седеше старец и дялкаше нещо. Като забравен горски дух. Или някой стар чичо, замръзнал във времето. Той не погледна нагоре. Може би не съществуваше.
Пътеката се извиваше по едно тревисто хълмче нагоре от мястото за паркиране. Между дърветата беше тъмно. На оскъдната светлина изсъхналите корени изглеждаха като вкаменени змии. Влажният мъх се издуваше над пъновете. Татко мълчеше. Мама си тананикаше. Трюгве вървеше малко след нея, а аз накрая. Трябва да сме изглеждали като четирима изгубили се шерпи. Планинският въздух струеше над нас, свеж и хладен.
— Лилебьорн!
Далечен и топъл, гласът на мама се промъкна в съня ми. Като милувка.
— Бьорнеман?
Дори и през платнището на палатката слънцето ме заслепяваше. Часът бе малко преди девет. Потърсих с поглед Трюгве, с когото делях една палатка. Спалният му чувал лежеше празен; леко издут, наполовина усукан, като изоставена змийска кожа. Сънен, аз се пъхнах във влажния мрак на собствения си чувал.
— Малкият ми принц! Бьорн!
С жужащ звук мама отвори ципа и пъхна глава в палатката. Едно ангелско лице, обрамчено от необуздани коси.
— Закууусскааа! — изпя тя.
Започна да дърпа чувала ми. Аз започнах да се съпротивлявам. Решително. Напоследък бях започнал да се събуждам с ерекция, но едва ли можех да кажа на мама.
Закуската беше сервирана върху хартиени чинии на полянка между палатките. Филии хляб, нарязани грубо с ловджийски нож. Масло. Салам. Овчи наденички. Сладко от малини. Яйца и бекон, изпържени до черно на примус.
Трюгве ме пошляпва приятелски по рамото. Не се беше бръснал от няколко дни.
На мама не й харесваше, че татко се катери. Двамата с Трюгве й бяха демонстрирали осигурителната екипировка. Въжета и клинове, болтове и карабинери, осигуровката при слизане с рапел. Но това не помогна. Страхуваше се да не се случи нещо.
След закуска с нея се разходихме до езерото да поплуваме. Повърхността беше тъмна и гладка. Попитах я дали смята, че в тръстиката има пиявици. Според нея нямаше. Влязохме и усетих хладината на водата. Около нас плуваха водни лилии. Като в някое омагьосано езеро. Преплувахме езерото и се покатерихме на една огряна от слънцето скала. Мама затвори очи и скръсти ръце зад главата си. В гората излетя птица, но аз не успях да я видя. С мързелив поглед следях как капките вода се стичат по тялото на мама. С резки движения, като дъждовни капки по прозорец, те се процеждаха по кожата й и капваха на скалата, откъдето ги чакаше дълго изпаряване, докато се завърнат вкъщи.
Ето още един момент:
Хванах две риби и бях много доволен от себе си; подсвирквах си през целия път на връщане към лагера. Въдицата почиваше на рамото ми. Рибите бяха в един найлонов плик и смърдяха.
Нямаше никой, когато се върнах.
Опрях въдицата на едно дърво и закачих плика на един прекършен клон, да не би някоя сибирска белка или мечка гризли да вземе рибите.
И така: гласът на мама през платнището на палатката: „Ти, глупчо!“.