Сепнах се. Около мен гората бе тиха. Аз бях дух, който се рееше невидим, безшумен около палатката.
Гласът й не беше такъв, какъвто го познавах. Нещо непознато беше се промъкнало в него. Нещо противно. Което не бе предназначено за моите уши.
Нежен, мек, изпълнен с лепкава влага.
Дълбоко, развеселено мърморене, идващо от спален чувал.
Стоях съвсем тих в пирена. Слушах.
Мама (като въздишка, почти недоловимо): „Толкова си добър!“.
Тишина.
Мама: „Хей. Не сега“.
Дразнещ смях.
Мама (игриво): „Не!“.
Тишина.
Мама: „Хей, може да се върнат всеки момент!“.
Раздвижване.
Мама (гукайки, стенейки): „Хееейй!“.
От дълбините на спалния чувал изръмжава диво животно.
Мама (смеейки се): „Ти си абсолютно луд!“.
Пауза.
Гукане.
Тишина, изпълнена със звуци. Вятърът в дърветата. Далечният тътен от реката. Птиците.
Гласът ми, тънък, слаб: „Мамо?“.
В продължение на един дълъг момент стояха тихи. След това ципът на палатката изжужа. Трюгве изпълзя и се огледа. Когато ме видя, протегна се сънливо и се прозя.
— Върна ли се вече?
— Хванах две риби. Мама тук ли е?
— Две? Наистина! Големи ли са?
Откачих плика от дървото и ги показах.
— Мама тук ли е?
— Точно сега не. Искаш ли да отидем и да ги почистим?
Хвана ме за ръка. Никога преди не беше го правил. Колебаех се.
— Не искаш ли да отидем и да ги почистим? — попита нетърпеливо и ме издърпа навън от лагера.
Така отидохме и почистихме рибите. Стана бързо. Когато се върнахме, мама седеше на големия камък и се печеше на слънце. Усмихна се на Трюгве, леко извинително, палаво. Според нея рибите изглеждаха чудесно и обеща да ги изпържи за обяд.
Когато се върнеш назад в спомените си, оказва се, че именно малките епизоди са онези, от които е трудно да се освободиш. Докато главното, което мислиш, че ще е там и ще си го спомниш до най-малкия детайл, мъждука неясно в паметта ти.
Рано една сутрин тръгнах с татко на лов. Той ме събуди в четири и половина. Нито мама, нито Трюгве искаха да дойдат. Но Трюгве ми намигна бодро, докато се обличах. Беше напълно буден, готов да стане и да повали дузина дървета с малката си скаутска брадвичка.
Слънцето светеше бледо. От поточето излизаше студена пара. Долу в долината, до голямото езеро, мъглата простираше дълги езици навътре в гората. Треперех. Скрежът на съня ме вледеняваше. Умората лежеше като мокър памук зад очите.
Вглъбени всеки в своите мисли, с татко вървяхме нагоре покрай реката и покрай скалите, където се катереха. От реката идваше студен полъх. Татко носеше уинчестъра през рамо. Патроните тежаха в джоба на анорака ми и почукваха един в друг като малки камъчета, удрящи се в брега на реката.
Гората беше дива и непроходима. Повалени стволове на дървета, пукнатини, склонове, покрити с пирен, небето като замъглено огледало над короните на смърчовете. Мочурлива почва и вадички жвакаха под подметките ни. Усещаше се остра миризма на прогизнал мъх и застояла вода. Разцепени пънове, дървета, изкоренени от вятъра, папрат по осветяваните от слънцето места. Някъде нагоре по хълма се обаждаше птица. Същият тон отново и отново. Как не полудяваше от това? Светлината беше кристалносиня и ти се струваше, че можеш да я докоснеш.
На границата на един обрасъл с бурени обезлесен участък, до един смърч, отдавна повален при буря, татко спря и се огледа. Кимна. Цъкна няколко пъти с език. Направи знак, че ще спрем там. Аз му подадох шепа патрони. Той зареди оръжието. Татко се надяваше на червена лисица. Искаше да има препарирана лисица в антрето. Такава, която да показва, когато ни дойдат гости, подхвърляйки небрежно: „Тая застрелях миналото лято. В района на Ювдал“.
Лежахме тихи и гледахме към голото място. Миришеше на листа, трева и мочурлива почва. Птици пееха и тракаха, скрити в растителността. Но все още бе рано и чуруликането звучеше вяло и като по задължение. Не беше лесно да се лежи тихо. Всеки път, когато се прозявах, татко ми казваше: „Шт“. Съжалявах, че бях тръгнал. Мама бе онази, която толкова искаше да се отърве от мен.
Аз го видях пръв. Излезе величествено от гората на отсрещната страна на поляната. Вятърът беше срещу нас, така че не ни подуши. Прекрасен лос.
Бавно и грациозно излезе на голото място. Подръпна си няколко листа от една ниска бреза и огледа пейзажа със собственическо изражение. Кожата му беше червено-кафява и лъскава. Като бронз. Разклоненията на рогата образуваха корона.