— Какво искаш? — изтърсва право в лицето ми. Високо и предизвикателно. Сякаш притежава сградата. И тротоара. И големи части от центъра на Осло. И е забравила слуховия си апарат.
— Търся Грете Лид Вьойен — казвам. Също толкова високо. Както нетактичните хора говорят, когато се обръщат към възрастни или умствено изостанали хора.
— Госпожа Вьойен? — пита. Все едно Грете някога е била нечия „госпожа“. Гласът й става по-мек. — Няма я вкъщи. Взеха я.
— Кой?
Въпросът идва малко прекалено бързо, малко прекалено рязко. Тя ме поглежда изплашено.
— Кои са те наистина? — пита тя.
— Някой приятел?
— Линейката! — отговаря.
Грете седи изправена в леглото. „Афтенпостен“ лежи разгънат върху завивката.
— Лилебьорн!
Гласът й е тънък. Лицето й изглежда като череп, облечен в прекалено много кожа. Ръцете й треперят и карат вестника да шумоли. Звукът напомня на сухи листа на вятъра някоя ранна сутрин през ноември.
— Опитвах да ти се обадя неведнъж от Лондон. Много пъти — казвам.
— Не си бях вкъщи.
— Не знаех, че са те настанили в болница.
— Само за няколко дни. Аз съм жилава пръчка. Не искам да те натоварвам.
— Говоря сериозно!
— Знам, знам. Но не искам да досаждам.
— Как се чувстваш?
— Не е толкова важно. Как мина? В Лондон?
— Доста объркващо.
— Какво откри?
— Че знам по-малко, отколкото когато тръгвах.
Тя се засмива тихо.
— Така е със знанието.
Сядам на ръба на леглото и хващам ръката й.
— Трябва да ми кажеш нещо — казвам.
— Питай, момчето ми!
— Кой е Майкъл Макмълин?
— Майкъл Макмълин… — промълвява тя тихо.
— И Чарлз де Уит?
Бавно очите й се завъртат, вътрешната страна се превръща в екран за спомените.
— Майкъл… — Тя спира, нещо се случва с гласа й. — Той е близък и добър приятел! Беше ми наставник, когато гостувах като лектор в Оксфорд. Да — лицето й придобива загадъчно изражение, — повече от наставник. Много повече. Умен и добър човек. Ако всичко бе било различно, може би той и аз щяхме… — Тя затваря очи и прогонва мисълта с усмивка. — Поддържахме контакт през годините.
— А Де Уит?
— Чарлз де Уит. Приятел и колега на баща ти. Той работеше върху монографията, заедно с баща ти и Лайлуърт. Сладък малък англичанин, странна птица, женен за доста злобна дама. Той умря. В Судан. Раната му гангреняса.
— И ти знаеше всичко това?
— Разбира се. Те ми бяха приятели.
— Но не ми каза нищо.
Поглежда ме учудено.
— Защо да го правя? Ти попита ли? Защо да е важно за теб?
Стисвам леко ръката й.
— Имам още един въпрос? — Колебая се, защото знам колко налудничаво ще прозвучи. — Възможно ли е да са го убили?
— Кой кого да е убил? — Грете реагира съвсем естествено: с учудване.
— Възможно ли е някой да е убил Де Уит?
— Какво говориш? — Гледа ме изучаващо. — Кой би направил нещо толкова ужасно?
— Макмълин?
— Майкъл?
— Защото Де Уит е знаел прекалено много? Или защото е разбрал нещо, което не е трябвало да знае?
Тя се засмива кратко, сдържано.
— Не, знаеш ли! Немислимо е!
— Или някой друг? Някой от ОМИ. Лайлуърт? Не знам. Някой…
Смее се.
— Чел си прекалено много книги, Лилебьорн.
— Нещо се е случило. През хиляда деветстотин седемдесет и трета година в Оксфорд.
Тя застива. Има нещо, което не иска да сподели.
— Какво беше то, Грете? Какво е било онова, което са открили? Нещо, свързано с ковчежето. Какво бе то?
Тя въздъхва дълбоко.
— Само ако имах някаква представа… Бяха въвлечени в нещо, Лилебьорн. Но не знам дали и те самите го разбираха.
— Кой?
— Баща ти. Де Уит. И Лайлуърт.
— Двама от тях са мъртви.
— Аз също трябваше да съм част от това нещо.
— Но?
Тя се обръща към прозореца. Не гледа в мен, когато изрича:
— Забременях.
Тишината набъбва.
— Непредвидено — казва. — Случва се.
— Аз… — започвам, но не знам как да продължа.
— Беше отдавна.
— Какво стана после?
— Заминах през последните месеци. Родих детето. В Бирмингам. Никой не знае за това, Бьорн. Никой.