Мълча.
— Не можех да го задържа.
— Разбирам.
— Наистина ли? Едва ли. Но така се случи.
— Имала ли си някакъв контакт с…
— Никога!
— Но как…
Вдига ръка. Лицето й е извърнато от мен:
— Не искам да говоря за това!
— Не е толкова важно. Искам да кажа… не и за мен. Не сега.
— Ковчежето все още ли е в теб?
— На сигурно място е.
— Сигурно… — промърморва тя, играейки си, опитвайки вкуса на думата.
— Грете, какво има в него?
— Не знам.
Прозвучава като извинение.
— Но какво предполагаш? — питам аз. Дали е Ръкописът Q? Или нещо съвсем друго?
Тя се надига наполовина в леглото. Сякаш се опитва да отърси от себе си болестта, слабостта, упадъка. Задъхва се от напрежение. Среща погледа ми с очи, изпълнени с опърничава възбуда.
— Знаеш ли, че някои учени смятат, че най-старите френски и британски благороднически родове са наследници на древнохристиянски родове, прокудени от Средния Изток? — пита тя.
— Донякъде.
— И че някои от днешните кралски родове произлизат от нашите библейски прадеди?
— Възможно е да съм чувал да се обсъжда тази тема — отговарям неясно. Чудя се дали лекарите не са й предписали силни медикаменти.
— Но какво знам аз?… — промърморва тя на себе си, сякаш моето недоверие е заразило и нея. — Все пак е разрешено да се гадае, нали? Да се правят заключения? Да се търсят аргументи?
През вратата чувам дете, крещящо щастливо:
— Дяядо!
— Съществува една… групировка — казва тя.
Навън в коридора някой се смее. Представям си как дядото повдига детето във въздуха.
— Не знам кой знае колко за нея — продължава Грете. Тя говори ту на мен, ту на себе си. Сякаш именно себе си опитва да убеди, а не мен. — Но знам, че съществува.
— Групировка? — помагам й.
— Корените им са в старото френско благородничество. Една организация.
— Но какво прави тя?
— Наречи го масонски орден, ако искаш. Херметическа секта. Тайна. Не знам почти нищо за нея. Никой не знае за нея!
— Тогава как… си научила за нея? — Започвам да се смея. — Искам да кажа: защо ми разказваш всичко това, щом е толкова тайно?
Тя ме поглежда бързо, остро, ядосано. Сякаш въпросът ми е прекалено глупав. Но в следващия момент изражението й омеква. Продължава:
— Може би познавам някого, който… — прекъсва се сама. — Дори и за посветените в ордена останалите членове са непознати. Всеки един познава най-много двама-трима други. Всеки знае самоличността само на един, стоящ по-горе в йерархията. Структурата е сложна и тайна.
— Накъде биеш?
— Може би те са онези, които преследват ковчежето, Лилебьорн.
— Таен орден?
Въпросът прозвучава доста недоверчиво. Снизходително може би е по-точната дума. Затова и тя не отговаря.
Питам:
— Тогава те знаят също и какво съдържа то?
Грете е забила поглед пред себе си.
— Винаги са търсели нещо. Винаги. Мисля, че това е кивотът. Всичко започва да си идва на мястото. Всички части. — Грете се взира в мен. Очите й се въртят. Не съм сигурен, че съзнанието й е напълно ясно.
Изправям се и отивам до прозореца. Силната светлина ме кара да замижа. Няколко работника издигат скеле покрай съседната сграда. Изглежда нестабилно. Но те сигурно си знаят работата.
— Изтощена си. Ще си вървя — казвам.
— Толкова безсмислено — промърморва. По-високо: — Казах му на Биргер!
Не разбирам за какво говори.
— Предупредих го! Казах му! — Тя диша тежко, преглъща, и изведнъж очите й се проясняват. Сякаш се връща обратно към реалността. Някакъв вид реалност. — Нищо не е такова, каквото човек си мисли, Лилебьорн!
Стисвам ръката й:
— Време е да си вървя. Уморена си.
— Има толкова много неща, които всъщност никога няма да узнаем. — Гледа ме сякаш има нещо, което иска да ми каже, или по скоро: сякаш има нещо, което й се иска сам да разбера.
— Знам — изричам тихо. — Но сега трябва да тръгвам.
— Толкова много, което няма да разберем — повтаря тя. — Въпреки че си мислим, че знаем. Толкова много, което също така е по-добре да не разберем. Толкова много, което не би ни донесло нищо добро, ако го узнаем.
— Какво се опитваш да кажеш?
Тя затваря очи и дори отзвукът от думите й губи смисъл.
— Страхуваш ли се, Грете? — питам.