Тя отваря отново очи.
— Да се страхувам? — Поклаща глава. — Човек не умира преди момента, когато никой вече не знае, че е съществувал — казва тя.
На връщане от болницата спирам до една телефонна кабинка. Знам, че трябваше да си купя мобилен телефон. Но се чувствам по-добре без него. Дава ми някакво абсурдно чувство за свобода. Никой не знае къде съм. Никой не може да се свърже с мен. Не и ако аз сам не поискам.
Първо звъня на Даян. Само за да чуя гласа й. Тя не отговаря. Сигурно седи навън на терасата.
После звъня на Каспър.
Той е разтревожен, разтреперан. Нахлули са при него. Както в дома му, така и в кабинета. Той не разбира защо някой би разбил и двете места. В един и същи ден! Прекалено е възбуден, за да говори с мен. Може би така е по-добре.
3.
За всеки случай паркирам Бола в една пряка по-долу от блока и се промъквам до входа между дърветата, покрай пътеката за бягане.
Преди десет години блоковете бяха грозни и еднотипни. Грозни като дявола. Днес архитектите са ги разкрасили. Нови фасади, нови цветове, нови балкони, нови прозорци.
Качвам се с асансьора до десетия етаж, отключвам и влизам в собственото си жилище. Въздухът в апартамента е застоял. Така мирише, когато съм бил на почивка. Долавям още един мирис: стара пура.
Бъркотията след влизането с взлом все още е навсякъде. Свалили са дори и спалното бельо от леглото ми. Книгите лежат на купчини по пода. Шкафовете са отворени.
Нещо не е наред. Не знам какво. Но интуицията ми се обажда отново. Не трябваше да се отбивам.
Проверявам телефонния секретар. Четири съобщения от мама. Осем от университета. Едно от ОМИ. Шест, на които не се чува нищо. И три от пискливеца, който с градиращо раздразнение настоява да се свържа с полицията.
При първа възможност!
С въздишка вдигам слушалката и правя каквото мога. Позвънявам на мама.
Тя вдига веднага, с хладен глас декламира телефонния си номер. Сякаш фамилията й е нещо прекалено лично, за да го споделя с кой да е глупак, набрал номера й.
— Аз съм — казвам.
За кратко тя замлъква. Сякаш не успява напълно да разпознае гласа ми. Сякаш съм някой идиот, набрал номера й.
— Къде беше? — пита тя.
— В чужбина.
— Опитвах се да се свържа с теб.
— Трябваше да замина за чужбина. Лондон.
— О!
— Работа — допълвам в отговор на незададения й въпрос.
— От Норвегия ли се обаждаш?
— Току-що се прибрах.
— Връзката е отвратителна.
— Аз те чувам добре.
— Звънях ти няколко пъти. Трюгве трябва също да говори с теб. Много е важно, Лилебьорн.
— Трябва да тръгвам съвсем скоро.
— Така се притеснявах за теб.
— Не бива да се тревожиш, мамо. Исках само да се извиня.
— Да се извиниш?
Преструва се, че не разбира. Но отлично знае за какво говоря. Както и знае, че аз знам.
— За… онази вечер. За онова, което казах. Не бях съвсем на себе си.
— Нищо страшно. Да го забравим!
Това ме устройва. Защото не съм сигурен доколко съм искрен в извинението си.
Разговорът преминава в баналности. Някакъв импулс ме кара да попитам дали мога да намина да поговоря с нея за нещо. Съжалявам още в момента, в който съм задал въпроса, но тя така се въодушевява, че сърце не ми дава да се отметна.
Мама казва:
— До утре тогава. — И затваря.
Аз оставам със слушалката в ръка.
Тогава прозвучава още едно щракане.
— Мамо? — питам.
Но не се чува нищо.
— Ти л’си? — казва Рогерн.
Той е напълно разсънен и облечен. Въпреки че часът е само дванадесет и половина. Запалил е фас. Погледът му гори. Засмива се и ме пуска да вляза.
Стаята мирише на сладък тежък дим. Можеш да се напушиш дори и само да задържиш глътката въздух в дробовете си. Миризмата набъбва и се надига, притиска стените и прозорците, за да си направи повече място. Рогерн се киска.
Върху шкафа в коридора лежи на купчина пощата, която е събирал вместо мен. Измежду вестниците, рекламите и сметките намирам в плик факс от института „Шимър“ до Дирекцията за управление на културното наследство, изпратен ми от Каспър. Те „имат удоволствието да поканят мистър Биорн Белтио да ги посети по препоръка от дирекцията“. И не само това: предлагат ми стипендия за пътуване и изследователска дейност, която би покрила по-голямата част от разходите. Имали така оскъден контакт с норвежките научни среди. Дават телефон и име за връзка — Питър Леви. С него би следвало да се свържа, когато и ако реша да замина. Което се надяват да направя. Съвсем скоро. Единственото, което се очаква от мен, е да позвъня.