Асансьорът започва да бръмчи, забързани стъпки тракат надолу по стълбите.
Госпожа Улсен отваря леко вратата. Отвътре дрънчат изкуствени зъби, украшения и веригите на вратата. Тя ме измерва с присвити, преливащи от подозрителност очи. Цялото й съществуване се върти около страха да не бъде ограбена в собствения си дом.
— Белтьо е! — крещя в слуховия й апарат.
— Кой е мъртъв?
— Сигурно се сещате кой съм.
Тя кимва скептично. Поздравявали сме се на път към хранителния магазин и обратно. Говорили сме си около пощенските кутии. Но тя все още не смее да изключи възможността под външността ми да се крие зъл демон с червени очи и зъби като бръсначи.
— Трябва да проверя новия балкон — казвам й.
— Какъв кон?
— Бал-кон! Има опасност някой от тях да падне — казвам аз.
— Никога не съм чувала подобно нещо — възпротивява се тя. Поглежда чантата. Сякаш в нея е преносимият ми комплект инструменти за мъчение.
— Изпраща ме управата! — извиквам.
Асансьорът спира.
Управата е магическа дума за дърта бабка социалдемократка като госпожа Улсен. Сезам! Тя ме пуска да вляза и топурка след мен из апартамента. Той е педантично украсен и подреден. Сякаш всеки момент Дружеството на образцовите домове ще дойде на проверка. Тя дърдори за некадърни майстори и как съветът на кооперацията изобщо не е трябвало да пилее пари за нови балкони. И че тя самата всъщност е гласувала против, и че нейният Оскар, мир на праха му, никога не би одобрил подобна глупост.
Отварям балконската врата и излизам навън. За да си придам правдоподобност, правя се, че оглеждам ръба между пода и стената.
— Добри новини! Всичко е наред при вас, госпожо Улсен! — извиквам. — Балконът ви едва ли ще падне съвсем скоро.
— Едва ли? Съвсем скоро? — повтаря тя разтревожена.
— Освен това все пак сте на първия етаж. Ха-ха! В случай, че се случи най-лошото, ще ви имам предвид. Трябва да търсим положителната страна във всяко едно нещо!
Тя е на път да попита нещо. Аз я пресичам:
— Има много балкони за оглеждане, мисля да мина по краткия път!
След това се покатервам на ръба на балкона и скачам на тревата долу. Приземявам се малко накриво. Госпожа Улсен стои и гледа след мен, докато се отдалечавам, куцайки към пътечката между дърветата.
Тогава се обръщам. На десетия етаж, зад отраженията от прозореца на апартамента ми, виждам силует на мъж.
На долния етаж Никол стои на прозореца.
Махам й с ръка.
Тя маха в отговор.
От своя балкон госпожа Улсен повдига ръка и колебливо я поклаща наляво-надясно.
Изчезвам зад дръвчетата.
За да заблудя ракетите с топлинно насочване на врага, дълго обикалям по малките пресечки из квартала. Кимам бодро на сладки млади майки с детски колички. Кимам бодро на кучета и птичета. Кимам бодро на малките деца, които безцеремонно зяпат бледия луд мъж.
Накрая се престрашавам да се върна при Бола. Не са я открили, бедничката ми.
Чантата с ковчежето поставям на задната седалка. Хвърлям якето си отгоре.
4.
Градината около двореца в Долни Холменколен е обсипана с цветове. Храстите са разцъфтели нежно. Всичко е така непоправимо красиво и провалено. Дори моравата се издува самодоволно.
В продължение на няколко минути стоя на стълбите, дишайки дълбоко и учестено, преди да събера смелост да позвъня. Когато мама отваря, виждам, че е пила. Гримът й стои като хоросан върху фините бръчици. Погледът й тежи от вино и валиум. Устните изглеждат така, все едно са били целувани до смърт. За себе си отбелязвам, че прилича на съдържателна на бордей, която току-що е била посветена в някоя съмнителна религиозна секта.
— Мили мой, ти ли си? Толкова скоро? — казва мама.
Не е отправено като въпрос. Тя разбира, че нещо неизбежно я е връхлетяло.
— Аз съм. Къде е професорът?
— Трюгве? Трябваше да замине за някъде. Съвсем внезапно.
— Къде?
— Има ли значение? Случило ли се е нещо? С какво се занимаваш напоследък? Как се чувстваш?
Въпросите извират от нея. Всеки път, когато се държа необичайно, мама си мисли, че състоянието ми отново се е влошило. Че санитарите от клиниката тичат из града с мрежите си и усмирителните си ризи, за да ме търсят. Често изглежда така, сякаш тя се срамува от нервите ми. Сякаш би предпочела да ми има нещо по-конкретно. Като рак. Инфаркт. Болестта на Кройцфелд-Якоб. СПИН. Опитвал съм се да й обясня, че, грубо погледнато, мозъкът не се различава по нищо от едно сърце или бъбрек. Каша от нервни клетки и тъкани, мазнини и течност, където мислите ни — всичко, което чувстваме, всичко, което сме, в същността си може да бъде сведено до химически и електронни сигнали. И че проблемите с психиката не са нищо повече от липсата на баланс. Но мама е от хората, които подскачат от ужас, когато някога им кажат, че имат проблеми с нервите. Отдръпва се. Сякаш са намислили да й отрежат главата. И да я изядат.