— Всъщност съм щастлив, че сте така лоялен — казва директор Сигюр Лолан. Лицето му е мазно-мило. — Би трябвало сред нас да има повече такива хора.
Макмълин усеща моята резервираност. Свива рамене.
— Господа, моля ви, дължим на нашия приятел обяснение.
Понякога се оказва разумно да помълчиш. Мълча.
Те се споглеждат. Като че ли всички се надяват някой друг да започне. Отново Макмълин е този, който взема думата.
— Откъде да започнем? — пита той.
— Нека започнем с Де Уит — предлагам аз.
— Де Уит… Беше глупаво от моя страна. Подцених ви. И то сериозно.
— Какво се надявахте да постигнете?
— Представяхме си, че всичко ще мине по-леко, ако ви оставим да мислите, че аз съм Чарлз. Че бихте му се доверили. Тоест на мен. Надявахме се, че ще поверите ковчежето на Де Уит, ако той ви даде отговорите, които търсите. Бяхме наивни. Моля за извинение.
— Така че да не открия, че сте го убили.
— Какво? — питат се двамата един друг.
— Същото лято, когато умря татко? — Поглеждам всеки един от тях. — Да не би да искате да ми кажете, че е била чиста случайност, че двамата са умрели, така да се каже, едновременно?
Изумените изражения имат толкова достоверен вид, че за момент обмислям дали да не им се доверя. Но само за момент.
— Какво ви кара да мислите нещо друго? — пита Макмълин.
Лолан се намесва:
— Стига глупости!
— Просто съвпадение? — питам.
— Разбира се! — възкликва Макмълин.
— Ние не сме варвари — казва Лайлуърт.
Лолан поклаща глава:
— Четете прекалено много трилъри! Баща ви загина при злополука. Чарлз умря от инфекция. Че си отидоха през едно и също лято е случайност.
Лайлуърт подхвърля:
— Животът е пълен с подобни случайности.
— Да не говорим за смъртта — парирам аз. Оглеждам ги. Един по един. — Нека оставим това — казвам накрая, — за по-късно. Все още не разбирам защо не можете да ми кажете истината? Ковчежето е у мен. Всичко, което искам, е да узная какво съдържа то. Узная ли истината, ще го върна. Всички тези лъжи и заблуди… за какво са?
— Истината. Ах… но какво всъщност е истина? — пита Макмълин. Той ме наблюдава полуусмихнато, полупредизвикателно, докато изчаква въпросът да попадне на точното си място.
Свивам рамене с безразличие.
— И с какво право настоявате да станете част от тази така наречена „истина“? — пита той.
— Аз представлявам норвежките власти!
— Глупости! — намесва се Лолан. — Аз съм този, който ги представлява.
— Вие? — изплювам аз. — Та вие сте част от целия този заговор!
— Бьорн, Бьорн — усмихва се Макмълин, — не така гневно! Опитайте да погледнете нещата от нашата гледна точка. Не знаехме какво да мислим за вас. Дали сте с нас.
— С вас? — извиквам.
— Да, или срещу нас. Дали сте искрен.
— Искрен?
— Дали целта ви не са парите. Не разбирахме защо откраднахте ковчежето от нас.
— Никога не съм го крал! Взех го обратно, тъй като вие възнамерявахте да го откраднете.
— Не можеш да откраднеш нещо, което по право притежаваш — казва Макмълин.
— Находката е норвежка. Открита е на норвежка земя.
— На това можем да се върнем по-късно.
— Никога ли не ви хрумна, че намеренията ми може да са честни? — питам аз. — Че просто искам да стигна до истината?
— Вярвахме, че ще предадете ковчежето — отговаря Макмълин. — Както повелява дългът ви.
— Затова влязохте в ролята на един мъртъв мъж. И наехте жилище, което обзаведохте за един ден?
Той ме поглежда учуден.
— Не! Всъщност го заехме. Това е жилище, което властите използват, ах, за подобни случаи. — Разбърква кафената чаша със сребърна лъжичка. — След нашия малък разговор, аз смятах, че всичко ще е наред — продължава той, — докато Даян не разказа колко сте скептичен.
Замръзвам. Даян?
Макмълин разбира какво се случва в мен. Продължава:
— Един ден ще разберете. Тя няма нищо общо с това. Не и в действителност. Бе въвлечена чак когато разбрахме за вашето… приятелство. До голяма степен против волята й. — Нещо в погледа му потъмнява. — Измъкнахме я за нейно добро.
Чакат да кажа нещо. Аз мълча.
Тишината им действа.
— Когато разбрахме, че сте говорили с вдовицата на Чарлз, проумяхме, че сме ви преценили погрешно — казва Макмълин.