Выбрать главу

Минават няколко секунди.

— За себе си — подхваща отново той, — аз си представям една река. И искам вие да направите същото. Направете ми тази услуга, Бьорн. Затворете очи. Представете си една река.

Аз си я представям. Широка е и водите й се движат тихо. Като разтопена стомана под тропическото слънце. Насекомите тегнат на лениви гроздове над тръстиката покрай брега. В леките водовъртежи се носят малки клонки и петна зеленина. Реката тече през пейзаж от пустини и кипариси. На една скала има мраморен храм. Но не виждам никакви хора.

Макмълин оставя картината да се затвърди, преди да продължи:

— Сега си представете група пътници. Не много. Двама-трима, може би. На експедиция. На плавателен съд. Надолу по реката. На път през един непознат, изпълнен със загадки пейзаж.

Вътре в мен сцената се появява като на филмов екран. Плавателният съд е сал. Стволове на дървета, вързани заедно с дебели въжета. Зад мачтата има навес от преплетени клони и лиани. Мъжете са отпред на сала. Единият е спуснал босите си крака във водата. Другият подръпва от една лула. Потят се в горещината.

— Те са избраници — казва Макмълин. — Заради своите качества. И заради смелостта си. Пътуването е опасно. Пътят им преминава през чужди страни. През местности, които никога не са виждали. Или посещавали. За които само са чели.

Затварям очи, да видя по-ясно картините.

— Реката е безкрайна. Тече все по-надалеч и все по-надалеч, и по-надалеч.

— Докато не се влее в морето.

— О, не. Не се влива никъде.

— Никъде?

— Представете си, че тя няма край, няма устие.

— Странна река.

— Тя просто продължава и продължава. А плавателният съд на пътниците може само да плава — не по течението, а срещу него. Експедицията означава да се противопоставят на волята на реката. Никога не могат да обърнат. Никога не могат да се върнат обратно към отправната си точка. Те трябва само да плават срещу течението.

— Не могат ли да спрат на сушата?

— Могат. Но тогава ще са откъснати от света. Няма накъде да продължат. Могат да направят лагер. Но не могат да продължат нито назад, нито нагоре по реката.

— Която никога не свършва.

— Точно така. Която никога не свършва.

— Пътуване без край.

— Точно.

— И без цел?

— Пътуването само по себе си е цел.

— Трябва да доскучае по някое време.

Той се смее. После долепя длани една до друга и раздалечава пръстите, така че се оформят пет заострени кулички.

— Те нямат контакт с онези, които са изоставили — казва. — Само с единици, избрани по пътя. Но те ще оставят след себе си… да, нека ги наречем писма в бутилка. Към дома, до онези, които са оставили. Да кажем: пътепис, в който описват всичко, което наблюдават и преживяват. Научни записки. Всичко видяно през призмата на познанието, което носят със себе си.

— Значи бутилките с послания могат да се връщат назад?

— Ако използват времето като приятел — кимва на себе си. — Защото можете ли да ми кажете какво означава времето?

Не мога.

— Времето — казва той, — е безкраен наниз от моменти.

Опитвам се да разбера сравнението. Но не успявам.

Правя опит.

— Да не би тази река да е Вселената. И експедицията да идва от друга планета. Там, в безкрайността?

Въпросът е налудничав. Разбирам го още докато думите се изтърколват от мен. И все пак Макмълин ме поглежда така, че решавам, че догадката ми е правилна. Че особнякът Уинтроп-младши ми е разказал истината. Че сравнението се отнася до група космически същества, притежаващи толкова напреднала технология, че са пропътували светлинните години между някоя чужда слънчева система и Земята. Това би обяснило много неща. Би могло да са дошли преди хиляди години. И да са оставили своите високотехнологични визитни картички. Които на свой ред да оставят изумени археолозите, натъкнали се на тях сред парчета от гърнета и остриета на стрели. Хуманоиди. Високоразвити същества с послание до нас, земляните.

— Така ли е? — питам надъхано и недоверчиво.

Макмълин ми подава изрезка от „Афтенпостен“, дописка:

Частици си играят на криеница с учени от CERN

Мейрин, Швейцария

Международна група учени, работещи с ускорителя на частици при CERN в Швейцария, е открила при опит със скорост близка до тази на светлината, че материята може да изчезва, без да отдели енергия.