Австрийски експеримент с фотодетектор документира наскоро квантово-физичния феномен „алокалност“. Понятието означава, че частици, които някога са били свързани едни с други, ще останат такива независимо къде са във Вселената и къде във времето и пространството се намират.
Теорията на групата учени около Латрок е довела до академична суматоха сред изтъкнати физици в университетските среди в Европа и САЩ.
Един от най-яростните критици, атомният физик и Нобелов лауреат Адам К. Г. Траст III, твърди, че понятието „време“ е последният непоклатим бастион на науката. „Дори и в природата съществуват абсолюти“, казва Траст. Скоростта на светлината е един от тях.
Но критиката не изненадва Латрок и неговия екип. „Ние сме първите, които ще признаят, че теорията звучи налудничаво — казва той. — Много от моите собствени изследователи вярват, че отговорът е съвсем друг. Но аз лично не виждам друго обяснение къде може да са отишли частиците.“
Вдигам поглед от изрезката.
— Разбирате ли? — пита Макмълин.
— Като цяло, не.
— Не виждате ли връзката?
— Коя? Какво следва да разбера от това? Какво общо има всичко това с ковчежето?
Макмълин поема въздух издълбоко и много бавно.
Чувствам се като някой несхватлив ученик, който не си е научил урока достатъчно добре.
— Представете си, че след двеста и петдесет години учените наистина успеят да преминат през времевата бариера. Както през хиляда деветстотин шестдесет и девета година НАСА успя да изпрати човек на Луната. Представете си, че утрешните учени направят възможно пътуването в миналото.
Опитвам се, но не успявам.
— Имате предвид пътуване назад във времето? — питам.
— Представете си — продължава той бавно, — че тези пътешественици във времето се изтърсят от своя кораб в едно далечно минало. Също толкова безпомощни колкото и Армстронг на Луната. След това си представете, че те оставят след себе си послание. Не точно американски флаг, но също такова послание към онези, които са оставили в бъдещето. Послание, че са пристигнали успешно.
— Почакайте! — казвам и се опитвам да подредя някак това неразбираемо сравнение. — Тогава те сами биха могли да прочетат посланието си… преди да потеглят назад във времето… Ако са могли в миналото, то трябва да успеят да го прочетат и в бъдещето…
— Като логична последователност, да. Но все още сме изправени пред вечния парадокс — какво ще стане, ако човек се върне назад във времето и убие родителите си, преди самият той да се е родил? Ние вярваме, че става въпроси за различни потоци на времето. Паралелни вселени или сфери.
Мълча. Накрая питам:
— Нима искате да ми кажете, че това е, което ковчежето съдържа? Послание от група пътуващи през времето? — Скръствам ръце.
И тримата ме гледат тържествено. Времето минава. Ако има нещо, с което да разполагам неограничено, то това е време. Оставям секундите да отминават.
— Ние открихме капсулата на времето — казва Макмълин. — Корабът им. Машината на времето, ако щете.
— В манастира „Верне“?
— Ковчежето от „Верне“ съдържа посланието, което са оставили.
— Аха. Ясно. Точно така. И как е попаднало то там?
— Дълга история. Египтяните считали пътуващите през времето за божества. Когато златното ковчеже с техните записки било пренесено от Египет в Средния изток, то било смятано за свещено. Религиозна реликва. С течение на времето ковчежето попаднало под закрилата на йоанитите. Те също вярвали, че става въпрос за божествени ръкописи. Вярвали, че манастирът „Верне“ е сигурно място за скривалище. Единственото на света.
Кимвам на себе си. Все едно най-накрая съм разбрал.
— И къде намерихте тази капсула на времето?
— В Египет!
— Египет?
— Това, което намериха под Хеопсовата пирамида, не бе никакъв космически кораб. А капсулата.
Повече не успявам да се сдържа. Отново започвам да се хиля. Имам такъв проблем.
Лайлуърт изглежда все едно има желание да премине през мен с всеки един от сто и петте си килограма.
— Сериозно! — избухвам.
Лайлуърт се намества тежко на мястото си и взема пурата си от пепелника. Изгаснала е. Свъсен, той драсва клечка кибрит и с подръпване събужда пурата за живот.